— Питър, търсех те. Вземи си няколко почивни дни от Стражата, ако искаш. Обади ми се, когато намислиш да гравираш името на брат си на Камъка. Искам да кажа няколко думи.
— И аз си мислех същото — намеси се Санжай. — Извести ни. Всъщност отложи го с няколко дни. Няма защо да се бърза.
Появата на Со в този момент, даде си сметка Питър, не беше случайно, а нагласено.
— Добре — успя да каже Питър. — Може и да си взема.
— Много харесвах брат ти — каза и Джими, очевидно с убеждението, че щом е там, значи може да се изкаже и той. — Карън също.
— Благодаря. Непрекъснато го чувам.
Толкова много огорчение прозвуча в думите му, че Питър на мига съжали, като видя изражението на ястребовото лице на Джими. И Джими беше приятел на Тео, Втори капитан като него. И той знаеше какво е да загубиш брат. Конър Молиноу беше загинал при лов на пушеци, организиран за прочистване на Горното поле преди пет години. След Со Джими беше най-възрастният офицер, в средата на трийсетте, със съпруга и две момичета. Можеше да предаде поста си още преди години, без никой да го упрекне, но беше решил да продължи да служи. Понякога жена му Карън му носеше на стената топло ядене — жест, който го притесняваше и му навличаше безкрайни шеги от страна на Стражата, въпреки че всички знаеха, че му харесва.
— Прости ми, Джими.
Той сви рамене.
— Забрави го. Знам какво ти е, повярвай ми.
— Искрено е, Питър. Брат ти беше много важен за всички ни — с тези последни думи Санжай вирна брадичка делово по посока на Со. — Капитане, имате ли минута?
Со кимна с все още прикован върху Питър поглед.
— Говорех сериозно — каза тя и отново го докосна, улови го точно над лакътя. — Колкото време ти е необходимо, имаш го.
Питър изчака няколко минути, за да се отдалечат от тримата. Чувстваше се разтърсен, напрегнат, но разсеян. Все пак в разговора не чу нищо, което да го изненадва: очакваните неловки съболезнования, които добре познаваше, и новината, че в крайна сметка не той щеше да участва, в Дома — факт, който би трябвало да го облекчи заради желанието му да няма общо с всекидневните задължения и грижи. Но Питър усещаше по-дълбок смисъл, скрит под повърхността на разговора. Ясно усещаше, че е бил манипулиран, че всички без него са знаели нещо. Вдигна раницата на рамо — беше почти празна, защо ли изобщо му беше? — и реши да не отива направо в бараките, затова се запъти в другата посока по пътеката.
Камъкът от Тъмната нощ стоеше в другия край на площада: крушовиден объл гранит, висок два човешки боя, в млечнобяло и с проблясващи като скъпоценни камъни розови късчета кварцит. Отгоре му бяха гравирани имената на изчезналите и на мъртвите. Затова беше дошъл при камъка. Сто шейсет и две имена: изтекоха месеци, преди да гравират всички. Две цели семейства: Ливайн и Даръл. Целият род Бойз, общо деветима. Много от семействата Грийнбърг, Патал, Чоу, Молиноу, Строс, Фингър и двама Донадио — родителите на Лиш, Джон и Ейнджъл. Първите Джаксън, споменати на камъка, бяха Дарла и Тейлър Джаксън, бабата и дядото на Питър, загинали под отломките на къщата си под северната стена. На Питър не му беше трудно да мисли за тях като за старци, понеже бяха загинали преди петнайсет години, а целият им живот бе протекъл във време, за което той нямаше спомен, област от съществуването, за която Питър мислеше просто като за „тогава“. Но всъщност Тейлър не е бил много над четирийсетте, а Дарла, втората съпруга на Тейлър — само на трийсет и шест по време на земетресението.
Отначало камъкът беше предназначен само за жертвите от Тъмната нощ, но след това им се стори съвсем естествено да запазят обичая и да записват мъртвите и изчезналите. Питър видя, че името на Зандър вече е издълбано. Не беше самотно, стоеше под имената на неговите баща и сестра, както и на жената, за която преди години Зандър е бил женен, спомни си Питър. Толкова непривично беше за Зандър дори да говори с някого, камо ли да е бил женен, затова Питър напълно я беше забравил. Жената, която се казвала Джанел, починала при раждане заедно с бебето, няколко месеца след Тъмната нощ. Детето дори име си нямало, затова не беше вписано и краткият му престой на земята беше останал незаписан.
— Ако искаш, аз мога да издълбая името на Тео.
Питър се извърна и видя Кейлъб, застанал зад него, обут с новите яркожълти маратонки. Прекалено големи му бяха и от тях краката му изглеждаха ципести като на патица. Вина жегна Питър, докато ги гледаше. Огромните, нелепи маратонки на Кейлъб бяха единственото доказателство за целия объркан епизод в търговския център. Но Питър знаеше, че Тео би дал мило и драго само и само да види маратонките на Кейлъб, затова се разсмя. Той щеше да схване шегата, още преди Питър дори да разбере, че има шега.