А и тази странна работа със Санжай. Майкъл не знаеше какво да мисли, по дяволите. Преди две нощи седеше на контролното табло, когато изведнъж вратата се отвори и се появи Санжай. Стои с ококорени очи, сякаш всеки миг ще ахне. Това беше, помисли си Майкъл, слушалките още бяха на главата му, престъплението му не можеше да е по-очебийно — свършено е с мен. Санжай някак е разбрал за радиото. Със сигурност ще ме прокудят.
Но после се случи нещо странно. Санжай мълчеше. Постоя на прага, загледан в него, и докато секундите се нижеха в мълчание, Майкъл осъзна, че всъщност изражението на мъжа не е точно такова, за каквото го беше взел първоначално: не е оправданото възмущение от престъпленията, прикрити от нощта, а почти животинско слисване, пусто изумление от нищото. Санжай носеше пижама, беше бос. Не знаеше къде е, беше сомнамбул. Много хора бяха такива, на моменти сякаш половината Колония се надигаше и започваше да кръстосва насам-натам. Сигурно имаше връзка с прожекторите, заради това, че всъщност никога не беше достатъчно тъмно, за да се отпуснат. Майкъл също веднъж-два пъти беше скитосвал насън, веднъж се събуди в кухнята, докато мажеше лицето си с мед. Но Санжай? Санжай Патал, Глава на Дома? Не му приличаше на сомнамбул.
Умът на Майкъл работеше на пълни обороти. Номерът беше да изведе Санжай от Фара, без да го събужда. Майкъл скалъпи няколко стратегии за тази цел — да имаше само малко мед, за да му предложи, — когато изведнъж Санжай се намръщи, наклони глава, сякаш заслушан в някакъв далечен звук и сковано се затътри покрай него.
— Санжай? Какво правиш?
Мъжът се спря пред таблото на прекъсвача. Дясната му ръка, която висеше отпуснато до тялото му, леко се сгърчи.
— Не… знам.
— Не трябва ли — рискува Майкъл — да си на някое друго място, знам ли аз?
Санжай не отвърна. Вдигна ръка и я задържа пред лицето си, обръщаше я напред-назад, съзерцавайки я с все същото занемяло удивление, сякаш не можеше да реши чия е.
— Баб… кок?
Отвън се чуха други стъпки. В стаята се показа Глория. И тя облечена в пижама. Косата ѝ, която през деня връзваше, падаше до средата на гърба ѝ. Едва си поемаше дъх, явно беше тичала от дома им след него. Пренебрегна Майкъл, който до този момент не беше толкова разтревожен, колкото объркан, като случаен свидетел на някаква частна брачна драма. Жената се запъти направо към съпруга си и решително го улови за лакът.
— Санжай, хайде в леглото.
— Това е моята ръка, нали?
— Да — каза тя нетърпеливо — твоята ръка е. — Продължаваше да го държи за лакътя, погледна към Майкъл и тихо промълви: — Ходи насън.
— Да, безспорно, безспорно е моята.
Тя въздъхна.
— Върви, Санжай. Стига.
По лицето на мъжа проблесна съзнание. Обърна се, огледа стаята, очите му се проясниха.
— Майкъл. Здравей.
Слушалките ги нямаше, скрити под пулта.
— Здравей, Санжай.
— Май съм излязъл… да се поразходя.
Майкъл потисна смеха си. Зачуди се какво ли би търсил Санжай в помещението за прекъсване на електрозахранването?
— Глория е имала добрината да ме последва и да ме прибере у дома. Сега тръгвам натам.
— Добре.
— Благодаря, Майкъл. Съжалявам, че те обезпокоих по време на така важната ти работа.
— Няма проблем.
След това Глория Патал изведе съпруга си от стаята и го поведе, вероятно, обратно към леглото, за да приключи онова, което беше започнал в неспокойния си, унесен в сън ум.
И така, как да разбира случилото се? Когато на другата сутрин го разказа на Елтън, той отвърна само:
— Май и него го прихваща като всички нас.
А Майкъл беше отвърнал:
— Кое го? Какво имаш предвид под го?
Елтън замълча, явно нямаше отговор.
Размишления, размишления, размишления. Сара имаше право. Твърде дълго време прекарваше с глава, сведена над бездна от притеснения. Сигналът беше между два цикъла. Трябваше да изчака още четирийсет минути, за да го чуе отново. Като нямаше с какво да запълни мислите си, погледна показателите на батериите на екрана — надяваше се на добри новини, но не ги откри. Звънец плюс две, силен вятър духаше през пролома целия ден, а клетките вече бяха под 50 процента.
Остави Елтън в къщурката и излезе да се поразходи, да проясни мислите си. Сигналът: 1432 мегахерца. Означаваше нещо, но какво? Имаше значение фактът, че числата бяха първите четири положителни цели числа, които се повтаряха в определен ред 1432143214321432 и така нататък, като 1 затваряше поредицата, която започваше с 4. Любопитното беше, но вероятно и съвпадение, но точно там беше проблемът с призрачния сигнал: у него нищо не изглеждаше като съвпадение.