Стигна до Слънчевото място, където късно през нощта често имаше насъбрали се хора. Примигна от светлината. В основата на Камъка седеше самотна фигура, тъмни коси се спускаха по свитите и поставени на коленете ръце. Маусами.
Майкъл се прокашля, за да покаже присъствието си. Когато обаче се приближи, тя погледна към него с леко отчуждение. Искаше ясно да покаже, че е сама и иска да остане така. Само че Майкъл часове наред беше стоял в къщурката — Елън почти не се броеше — и ловеше призраци в тъмното, затова беше готов да рискува за няколко мижави трошици компания, дори да бъде отблъснат.
— Здрасти — извисяваше се над нея. — Може ли да седна?
Тя вдигна лице. Видя, че по страните ѝ се стичат сълзи.
— Прости ми — каза Майкъл. — Ще вървя.
Но тя поклати глава.
— Няма нищо. Седни, щом искаш.
Така и направи. Неловко беше, защото можеше да седне само ако се настани плътно до нея, раменете им се докосваха, гърбът му, както и нейният, опираше на Камъка. В ума му се въртеше мисълта, че идеята му май не се оказа толкова добра, особено след като мълчанието се проточи. Осъзна, че като е останал, тактично се е съгласил да я попита какво я измъчва, дори може би да намери думи на утеха за нея. Знаеше, че от бременността жените стават много непостоянни в настроенията си, не че и без това не са подвластни на тях, поведението им във всеки момент се променяше като четирите вятъра. Сара беше разумна повечето време, но това беше така, защото му е сестра и той ѝ е свикнал.
— Чух новините. Май трябва да те поздравя?
Избърса очи с пръсти. Носът ѝ течеше, но нямаше кърпичка, за да ѝ я предложи.
— Благодаря.
— Гълън знае ли къде си?
Засмя се мрачно.
— Не, Гълън не знае.
Което го наведе на мисълта, че всъщност не е разстроена само заради някакво си настроение. Дошла беше при камъка заради Тео, плачеше за него.
— Аз само… — но не успя да довърши думите си. — Не знам. — Сви рамене. — Съжалявам. Ние също бяхме приятели.
Тогава тя направи нещо, което го изненада. Маусами постави ръката си върху неговата, покри пръстите му със своите, както беше оставил ръката си на коляното.
— Благодаря, Майкъл. Хората не те зачитат много. Изрече точните думи.
Известно време седяха мълчаливо. Маусами не отдръпна ръката си, остана така. Странно, до този момент Майкъл не усещаше истински липсата на Тео. Тъжен беше, но имаше и друго. Почувства се самотен. Искаше да каже нещо, да изкаже чувствата си. Но преди да успее, от другия край на площада се появиха още два силуета. Гълън и зад него Санжай.
— Слушай — каза Маусами, — съветвам те, не оставяй глупостите на Лиш да ти повлияят. Тя така прави.
Лиш ли? Защо отваряше дума за Лиш? Но нямаше време да обсъждат въпроса. Гълън и Санжай внезапно се изправиха над тях. Гълън беше вир-вода и задъхан, сякаш е обикалял бегом стената. А пък Санжай — замаяният сомнамбул отпреди две нощи беше изчезнал. На негово място имаше човек, намръщен, с истинско бащинско достойнство.
— Ти какво си мислиш, че правиш? — очите на Гълън се стрелнаха ядно напосоки, сякаш се опитваше да я види на фокус. — Не трябва да излизаш от Убежището, Маус. Не трябва.
— Добре съм, Гейл — отблъсна го с ръка. — Прибирай се у дома.
Санжай се приведе точно над двама им с властно излъчване, окъпано в светлината на прожекторите. Кожата му все едно сияеше от бащинското му неодобрение. Стрелна с поглед Майкъл, игнорира присъствието му с бързо присвиване на гъстите си вежди, отхвърляйки с това едничко движение всяка надежда Майкъл лекомислено да е споменал за събитията от предходната нощ.
— Маусами. Проявявах търпение към теб, но то се изчерпа. Не проумявам защо си толкова неразбрана в това отношение. Знаеш къде трябва да си.
— Седим си тук с Майкъл. Всеки, който си мисли друго, трябва да се разбере с него.
Стомахът на Майкъл се присви.
— Вижте…
— Стой настрана, Верига — сопна се Гълън. — И докато сме на темата, какво си въобразяваш, че правиш тук със съпругата ми?
— Какво правя ли?
— Да. Твоя ли беше идеята?
— За Бога, Гълън — въздъхна Маусами. — Знаеш ли как звучиш? Не, идеята не беше негова.
Майкъл осъзна, че всички са вперили поглед в него. Оказал се беше в центъра на събитията, а всъщност искаше само малко компания и чист въздух. Съдбата явно му беше свила безмилостен номер. Изражението на Гълън пламтеше от искрено унижение. Майкъл обмисляше дали е възможно наистина да го нарани. Макар в поведението му винаги да имаше нещо недомислено, а вниманието му сякаш никога не улавяше навреме случващото се наоколо, Майкъл не беше глупак: Гълън беше с повече от десет килограма по-тежък. По-важното беше, че на всичкото отгоре в този момент Гълън си въобразяваше, че защитава своята чест. Познанията на Майкъл за мъжките сбивания се свеждаха до няколко детски сдърпвания в Убежището, които не се случваха често. Поразменил беше достатъчно юмруци, за да разбере, че от тях има полза, ако наистина вложиш сърце в боя. А Майкъл не можеше. Ако Гълън му теглеше един юмрук, всичко щеше да приключи дотам.