— Така ли ще стане според теб?
— Питър, знам, че така ще стане. — Отпи от чая и премлясна с безцветните си устни, като се намръщи на мириса. — Май трябваше да му сложа още малко глухарчета. — Отново погледна Питър през очилата си. — Но ти не питаше за това, нали? За моето писане, нали?
Така работеше умът ѝ: връщаше се назад, правеше чудати връзки, ровеше в миналото. Често говореше за Терънс, който заедно с нея пътувал във влака. Понякога май беше неин брат, а понякога братовчед. Имаше и други. Мейзи Чоу. Момче на име Винсънт Дъвката, момиче на име Шерийз. Люси и Рекс Фишър. Но тези лутания през времето можеха всеки момент да бъдат пресечени от стряскаща прозорливост.
— Писала ли си за Тео?
— Тео ли?
— Брат ми.
За миг очите на Леля се отклониха.
— Каза ми, че слиза към станцията. Кога се връща?
Не знаеше явно. Или пък просто е забравила, в ума ѝ новината се е смесила с други подобни истории.
— Не вярвам да се върне — каза Питър. — Това дойдох да ти съобщя. Съжалявам.
— Ами не тръгвай да съжаляваш сега — отвърна. — Нещата, за които не вярваш, че ще станат, могат цяла книга да напълнят. Шегуваш се, нали? Книга. Пий сега. Изпий си чая.
Питър реши да не настоява. Щеше ли новината за още един загинал да промени живота на старата жена? Отново пи от горчивата течност. Ако не друго, поне на вкус беше още по-зле. Почувства лек пристъп на гадене.
— Усещаш брезовата кора. За храносмилането.
— Хубав е наистина.
— Не, не е. Но върши работа. Прочиства те като бяло торнадо.
Питър си спомни и за другите новини.
— Исках да ти кажа, Лельо, че видях звездите.
При думите ѝ старата жена засия.
— Ами разказвай — докосна го бързо по ръката със сбръчкания си пръст. — Ето ти хубава тема за приказване. Разкажи ми сега, как ти се сториха?
Мислите му се върнаха към онзи момент, когато лежеше на бетона до Лиш. Звездите над лицата им бяха толкова много, сякаш можеше да ги докосне с ръката си. Струваше му се, че се е случило преди години, последните минути от живот, който беше оставил зад себе си.
— Трудно е да се опише с думи, Лельо. Не знаех.
— Така е, нали? — Погледът ѝ се насочи към стената над главата му, в него изглежда проблесна спомен. — Не съм ги виждала от детството си. И баща ти като теб идваше тук, сядаше и ми разказваше за тях. Видях ги, Лельо, казваше, а аз му отвръщах: Как изглеждат, Демо? Как са моите звезди? И двамата добре си прекарвахме при тези гостувания, точно както с теб сега. — Отпи от чая си и върна чашата на масата. — Защо си толкова изненадан?
— Така ли е правел?
Бързо се смръщи, за да обмисли; но очите ѝ все още светеха с вътрешно сияние, сякаш му се смееха.
— Защо да не го прави, според теб?
— Не знам — озадачи се Питър. И така беше: не знаеше. Когато се опита да си го представи обаче, баща му, грамадният Деметриус Джаксън, пие чай с Леля в горещата ѝ като пещ кухня и говори за Дългите походи, някак не успя. — Май не съм се замислял, че е разказвал и на друг.
Засмя се за кратко.
— С баща ти добре си приказвахме. За много неща. За звездите.
Объркващо беше. Повече от объркващо: струваше му се, че само за няколко дни — от вечерта, в която Арло Уилсън уби вирала в мрежите — някакво основно възприятие за света се е променило, а никой никога не е споменал на Питър, че такава промяна може да настъпи.
— Разказвал ли ти е… за Бродник, Лельо?
Страните на старата жена хлътнаха.
— Бродник, казваш, а? Виж не си спомням такова нещо. Тео виждал ли е Бродник?
Въздъхна.
— Не Тео. Баща ми.
Но тя вече не слушаше, вторачила поглед в стената над тях, потънала в мислите си.
— Терънс, мисля той ми е говорил нещо за Бродник. Терънс и Люси. Тя винаги е била най-мъничката. Терънс я накара да спре да плаче, знаеш. Винаги успяваше.
Безнадеждно беше. Щом Леля се отнесеше така, можеше да изминат часове, дори дни, преди да се върне към настоящето. Почти ѝ завидя на тази сила.
— И какво искаше да ме попиташ?
— Няма нищо, Лельо. Може да почака.
Сгуши костеливите си рамене.
— Щом казваш — измина миг мълчание, а после рече: — Я ми кажи: вярваш ли във всемогъщия Бог, Питър?
Въпросът го свари неподготвен. Тя често говореше за Бог, но никога не го беше питала в какво вярва. А и наистина, докато се взираше в звездите на покрива на станцията, беше усетил нещо: присъствие отвъд тях, безкрайната им величавост. Сякаш звездите го наблюдаваха. Но мигът и чувството, което му внушаваха, бяха отлетели. Хубаво би било да вярва в нещо подобно, но в крайна сметка не можеше.
— Не точно — призна той и усети унинието в гласа си. — Според мен това е само дума, която хората използват.