— Е това вече си е срамота. Срамота. Заради Бог, когото аз знам? Нямаше да ни остави никаква възможност. — Леля допи чая си и премлясна. — Помисли малко по въпроса и ми разкажи за Тео и къде е отишъл.
Изглежда разказът приключи там. Питър се надигна да си върви. Приведе се да я целуне по темето.
— Благодаря за чая, Лельо.
— Пак заповядай. Върни се и ми кажи отговора си, когато стигнеш до него. Тогава ще поговорим за Тео. Добре ще си поговорим. И още нещо, Питър…
Той се извърна от прага на кухнята.
— Както знаеш. Тя идва.
Върна се назад.
— Кой идва, Лельо?
Поучително смръщване.
— Знаеш кой, момче. Знаеш от деня, в който Бог те е замислил.
За миг Питър замълча, застанал на прага.
— Сега толкова ти казвам — старицата го подкани с жест да си върви, като да гонеше муха. — Върви и ела, когато си готов.
— Не пиши цяла нощ, Лельо — едва проговори Питър. — Поспи малко.
По сбръчканото лице на жената се изписа усмивка.
— Цяла вечност имам за това.
Навън го посрещна хладен повей от нощен въздух, който погали лицето му и охлади потта, насъбрала се под пуловера в прекалено жежката кухня. Стомахът му още се бунтуваше от отварата. Постоя миг, примижал на прожекторите. Думите на Леля бяха чудати. Но тя нямаше откъде да знае за момичето. Така работеше умът на старата жена, историите се трупаха една върху друга, миналото и настоящето се смесваха, може да е говорила за всекиго. Дори за момиче, което е починало преди години.
Тогава Питър чу крясъците от Главната порта и адът зейна.
Двайсет и шест
Започнало беше с Полковника. В първите часове това можеха да твърдят всички.
Никой не си спомняше да е виждал Полковника от дни нито при пчелините, нито на пътеката по стената, където понякога отиваше нощем. Питър със сигурност не беше го виждал през седемте нощи, в които стоя на пост, но отсъствието му не било необичайно. Полковникът идваше и си отиваше според собствените си тайнствени планове и понякога с дни никой не го виждаше.
Знаеше се само, най-напред за него бил съобщил Холис, а после и други потвърдили, че Полковникът се появил на пътеката на стената малко след полунощ, близо до Трета огнева платформа. Нощта била спокойна, нямало следи от вирали, луната залязла, откритото пространство извън стените се къпело в светлината на прожекторите. Само неколцина го видели да стои там, но на никого не му се видяло необичайно. Ей, там е Полковникът, сигурно са си казвали хората. Старецът така и не оставил службата си напълно. Лошо, тая вечер нямало никаква работа.
Помотал се няколко минути, пръстите му шарели по огърлицата от зъби, вперил поглед към пустото поле отдолу. Холис помислил, че е дошъл да говори с Алиша, но не знаел къде е тя, във всеки случай Полковникът не дал знак, че търси нея. Не бил въоръжен и не говорил с никого. Когато Холис отново погледнал към него, той вече не се виждал. По-късно един от вестителите, Кип Даръл, разправял, че го видял да слиза по стълбата и да се отправя надолу по пътеката към кошарите.
Когато отново го забелязали, той тичал през полето.
— Тревога! — закрещял един от вестителите. — Тревога, вирали!
Холис го видял, видял ги. Към края на равнината, ято от трима, подскачащи на светлото.
Полковникът тичал право към тях.
Мигом се нахвърлили отгоре му, връхлетели го като вълна, разкъсали го, ръмжали, а на пътеката високо на стената полетели стрели от дузина лъкове, макар разстоянието да било твърде голямо. Само по силата на късмета някоя стрела щяла да има ефект.
Видели гибелта на Полковника.
Тогава забелязали момичето. Стояло на ръба на равнината. Самотна фигура, изникнала от сенките. Най-напред, разказваше Холис, всички я взели за вирал, готови били за стрелба, готови да се прицелят във всичко, което се движи. Тръгнала през равнината към Главната порта под дъжд от стрели от лъкове и арбалети, една я уцелила в рамото с тъп звук, който Холис всъщност чул, завъртяла я. Тя не спряла.
— Не знам — призна по-късно Холис. — Може ѝ аз да съм бил онзи, който я е уцелил.
Алиша вече била там, крещяла към всички, докато летяла по пътеката, крещяла им да спрат стрелбата, ставало дума за човек, за човешко същество, по дяволите, и да дадат въжетата, дайте проклетите въжета веднага! Настъпило объркване: Со никъде не се виждала, а заповедта да се качат на Стената можела да дойде само от нея. Това обаче съвсем не спряло Алиша. Преди някой и дума да каже, тя скочила на крепостния вал, вкопчила се във въжето и заслизала.
Най-проклетото нещо, разправяше Холис, което очите му виждали.