— Арло.
Холис убил брат си.
Сара — въпреки че не помнела и никога нямало да си припомни — научила за Бродницата в сън: объркващ и неприятен сън, в който тя отново била момиченце. Приготвяла царевична питка. Кухнята, в която я приготвяла — седяла на маса, месела тежкото тесто в голяма, дървена купа, — била хем кухнята на къщата, в която живеела, хем кухнята на Убежището и валяло сняг. Лек сняг, който не падал от небето, защото такова нямало, но сякаш се появявал от въздуха пред лицето ѝ. Странно, сняг. Сняг почти не валяло и със сигурност не валяло вътре в къщи, доколкото Сара си спомняла, но имала да се тревожи за по-важни проблеми. Било денят на нейното излизане, Учителката скоро щяла да я вземе, но без царевичната питка нямало да има какво да яде навън. Навън, обяснила ѝ Учителката, хората само с това се хранели.
Имало и мъж. Гейб Къртис. Седял на кухненската маса пред празна чиния.
— Готово ли е? — питал Сара, а после се обърнал към момичето, което седяло до него и казал: — Винаги съм обичал царевични питки. — Сара се чудела с неясна тревога кое е това момиче, опитала се да я огледа, но не успявала да я види. Щом погледнела към нейното място, момичето изчезвало. После до съзнанието ѝ, отначало бавно, а после изведнъж, стигнало, че е на ново място. Намирала се в стаята, където Учителката я завела, мястото на разкритието на истината, а родителите ѝ били там и я чакали. Стояли на вратата.
— Иди при тях, Сара — казал Гейб. — Време ти е да вървиш. Тичай и не спирай да тичаш.
— Но ти си мъртъв — възразила Сара, а когато погледнала към родителите си, видяла, че на мястото на лицата им има празни пространства, все едно гледала през течаща вода. Имало нещо нередно във вратовете им. Отнякъде се носело хлопане, стаята я нямало, и глас, който викал името ѝ и Всички вие сте мъртви.
После се събудила. Сънят я надвил, докато седяла на стол до студеното огнище. Събудила се от хлопане по вратата. Отвън някой я викал. Дали е Майкъл? Кое ли време е?
— Сара? Отвори!
Кейлъб Джоунс? Отворила вратата, тъкмо когато посягал отново да хлопне по нея, юмрукът му застинал във въздуха.
— Трябва ни медицинска сестра — момчето дишало задъхано. — Имаме прострелян.
Веднага се разсънила, посегнала към чантата на масата до вратата.
— Кой?
— Лиш я внесе.
— Лиш? Лиш ли е простреляна?
Кейлъб поклати глава, все още едва поемащ си дъх.
— Не е тя. Момичето.
— Какво момиче?
Гледаше изумено.
— Бродница, Сара.
Докато стигнат до Лечебницата, небето над прожекторите започнало да избледнява. Там нямаше никого, което ѝ се стори странно. Заради думите на Кейлъб тя очакваше да завари тълпа. Изкачи стъпалата и се втурна в отделението.
На най-близкото легло имаше момиче.
Лежеше по гръб със стрела в рамото си, тъмна форма се подаваше изпод гърба ѝ. Алиша стоеше надвесена над нея, а пуловерът ѝ беше изпоцапан с кръв.
— Сара, направи нещо — каза Алиша.
Сара бързо се приближи и леко вдигна врата на момичето, за да провери дали може да диша. Очите ѝ бяха затворени. Дишаше учестено и повърхностно, на допир кожата ѝ беше хладна и влажна. Сара провери пулса на врата ѝ, сърцето ѝ биеше като на птица.
— В шок е. Помогнете ми да я обърнем.
Стрелата се беше забила в лявото рамо на момичето, точно под вдлъбнатата ѝ ключица. Алиша подпъхна ръце под раменете ѝ, докато Кейлъб я улови за краката. Заедно я обърнаха на една страна. Сара извади ножици и седна зад нея, за да среже дръжките на прогизналата в кръв раница, после тънката тениска на момичето, сряза я до врата, останалото раздра. Откри стройното тяло на младо момиче, малките напъпили гърди и бледата ѝ кожа. Шипът на върха на стрелата стърчеше от звездовидна рана точно над лопатката ѝ.
— Трябва да я срежа. Ще ми трябват по-големи ножици.
Кейлъб кимна и изтича от стаята. Докато минаваше през завесата, вътре нахлу Со Рамирез. С изпоцапано с пръст лице и разплетена дълга коса. Рязко спря до леглото.
— Проклета да съм. Тя е дете.
— Къде по дяволите е Другата Санди? — попита Сара.
Жената изглеждаше объркана.
— Откъде, по дяволите, се взе тя?
— Со, тук съм сама. Къде е Санди?
Со вдигна глава и погледна Сара.
— Тя е… в Убежището, май.
Стъпки и гласове, суматоха отвън: другата стая вече се пълнеше с наблюдатели.
— Со, изведи хората оттук! — Сара извиси глас към завесата. — Всички вън! Искам сградата веднага да се освободи!
Со кимна и се втурна навън. Сара отново провери пулса на момичето. Кожата ѝ изглеждаше изпъстрена като зимно небе, преди да завали сняг. На колко ли години беше? Четиринайсет? Какво правеше четиринайсетгодишно момиче сред мрака?