Сара се обърна към Алиша.
— Ти ли я въведе вътре?
Алиша кимна.
— Каза ли ти нещо? Сама ли беше?
— Бога ми, Сара — очите ѝ сякаш се залутаха. — Не знам. Да, мисля, че беше сама.
— Тази кръв твоя ли е, или нейна?
Алиша погледна пуловера си и като че чак сега видя кръвта.
— Май е нейна.
Отвън се надигна нова суматоха и се чуха виковете на Кейлъб.
— Минавам!
Той профуча през завесата, размахал голяма ножица, която тръшна в ръцете на Сара.
Мазна вехтория, но щеше да свърши работа. Сара изля върху остриетата спирт, а после върху ръцете си и ги избърса с кърпа. Момичето все още лежеше на една страна; използва ножиците, за да среже и освободи върха на стрелата и дезинфекцира всичко с алкохол. После нареди на Кейлъб да си измие ръцете, както тя беше направила, докато взимаше чиле с вълна от полицата, от което сряза дълго парче. Нави го като тампон.
— Маратонка, когато извадя стрелата, искам да притиснеш това към отвора на раната. Не проявявай нежност, притисни здраво. Ще зашия другата страна, да видя дали мога да забавя кървенето.
Кимна неуверено. Позамаян беше, знаеше Сара, но всички бяха така. Дали момичето щеше да оживее или не през следващите няколко часа, зависеше от количеството кръв, от вътрешните поражения. Отново я обърнаха по гръб. Докато Кейлъб и Алиша изпънаха раменете ѝ, Сара улови стрелата и започна да дърпа. При раздвижването на металната стрела усети хрущенето на влакната от разкъсаната тъкан, прещракването на счупената кост. Нямаше как да се избегне болката, най-добре беше да го направи бързо. Дръпна силно, стрелата излезе и рукна струя кръв.
— Рояци, че това е тя.
Сара се извърна и видя на прага Питър. Какво искаше да каже, че е тя? Да не би да я познава, да не би да знае кое е момичето? Невъзможно беше, естествено.
— Обърни я настрани. Питър, помогни им.
Сара застана зад момичето, взе игла и макара с конци и започна да шие раната. Навсякъде имаше кръв, стичаше се на дюшека, капеше по пода.
— Сара, какво да правя? — тампонът на Кейлъб вече беше пропит с кръв.
— Притискай — Сара промуши иглата пред кожата на момичето, издърпа и пристегна. — Тук ми трябва още светлина, някой да помогне!
Три шева, четири, пет, след всеки ръбовете на раната се затваряха. Стрелата сигурно беше пронизала подключичната артерия. Оттам беше тази кръв. До няколко минути момичето щеше да умре. Четиринайсет години, помисли си Сара. Откъде ли идваш?
— Май спря — каза Кейлъб.
Сара затягаше последния шев.
— Не може да бъде. Не спирай да притискаш.
— Ама, наистина. Сама виж.
Обърнаха момичето отново по гръб и Сара издърпа прогизналия тампон настрана. Така беше: кървенето беше отслабнало. Дори раната изглеждаше по-малка, розова и набръчкана по краищата. Лицето на момичето беше нежно и умиротворено, сякаш спеше. Сара постави пръсти на гърлото ѝ: пръстите ѝ напипаха стабилен, правилен ритъм. Какво ставаше?
— Питър, дръж тоя фенер тук!
Питър провеси фенера над лицето на момичето. Сара внимателно дръпна клепача на лявото ѝ око — тъмна, влажна очна ябълка, дисковидна зеница, свита и разкриваща ивичест ирис с цвят на мокра земя. Но имаше и нещо различно, имаше нещо.
— Наведи по-близо.
Когато Питър премести фенера и освети окото със светлината, тя го усети. Усещане като при падане, като че земята зейна под краката ѝ, по-лошо от умирането, по-лошо от смъртта. Страховита тъмнина навсякъде и тя падаше, падаше завинаги в нея.
— Сара, какво има?
Стоеше на краката си, връщаше се. Сърцето ѝ бясно лумкаше в гърдите, ръцете ѝ трепереха като листове от вятър. Всички я гледаха, не успя дума да произнесе. Какво беше видяла? Но въпросът не беше в онова, което видя, а в онова, което почувства. Сара се сети за думата: самотна. Самотна! Това беше тя, такива бяха всички. Такива бяха родителите ѝ, с потънали във вечен мрак души. Самотни бяха!
Започна да осъзнава присъствието на останалите в отделението. Санжай и зад него Со Рамирез. Още двама Стражи надничаха зад тях. Всички чакаха да каже нещо, усещаше огъня в прикованите в нея погледи.
Санжай пристъпи.
— Ще живее ли?
Тя пое дъх, за да се успокои.
— Не знам — гласът ѝ прозвуча немощно. — Раната е лоша, Санжай. Изгубила е много кръв.
Санжай изгледа момичето. Изглежда решаваше какво да мисли за нея, как да определи невъзможното ѝ присъствие. После се обърна към Кейлъб, който стоеше до леглото с просмукан с кръв тампон в ръце. Въздухът натежа, мъжете при вратата пристъпиха напред с ръце на ножовете.
— Кейлъб, придружи ни!
Джими Молиноу и Бен Чоу сграбчиха момчето за ръцете. Толкова изненадан беше, че не се противи.