Санжай потисна дълбока въздишка.
— Какво за нея, Питър?
— Щом Арло е мъртъв, не трябва ли да изпратим някого там?
Според първото впечатление на Питър, като осъзна как всички го гледат слисано, бе, че в последната секунда е станал част от решението им. Но после разбра: все още не го бяха обмислили.
— Не изпратихте ли някого още призори?
Санжай се извърна към Джими, който нервно свиваше рамене, очевидно неподготвен.
— Сега е твърде късно — тихо каза той. — Няма да стигнат, преди да мръкне. Ще трябва да почакаме до утре.
— Рояци, Джими.
— Пропуснал съм, нали? С всичко, което става тук. А и Фин и Рей все още може да са наред.
Санжай задържа за миг дъха си, като се успокояваше. Питър знаеше, че е побеснял от гняв.
— Благодаря, Питър. Ще се погрижим.
Всичко беше казано. Питър излезе в коридора. Йън стоеше, където го остави, опрян на стената със скръстени на гърдите ръце.
— Предполагам, че си чул за Лиш, а?
— Чух.
Йън сви рамене. Стягането беше изчезнало.
— Виж, знам, че ти е приятелка. Но е трябвало да предвиди какво ще се случи. Да излезе така.
— Ами момичето?
Йън се втрещи, в очите му проблесна гняв.
— Какво за нея? Имам дете, Питър. Какво ме е грижа за някаква Бродница?
Питър замълча. Разбираше, че Йън има основание да се ядосва.
— Имаш право — каза накрая. — Глупаво беше.
Но изведнъж изражението на Йън омекна.
— Виж — каза, — хората просто са разтревожени и това е. Съжалявам, че се ядосах. Вината не е твоя, всички го знаят.
Негова беше, помисли си Питър. Негова.
Майкъл откри отговора след съмване: 1432 мегахерца, ама разбира се.
Честотата не беше официално регистрирана, защото всъщност бе ползвана от военните. Късовълнов цифров сигнал, който се появява на всеки деветдесет минути и търси главния си компютър.
А и цялата нощ сигналът се засилваше. На практика идваше от прага му.
Кодирането щеше да е лесната част. Номерът беше да открият онзи, който разпространява отговора, който да предизвика излъчването на сигнала, който и където и да е, да се свърже със суперкомпютъра. Постигнеше ли го, останалото щеше да е въпрос на качване на данните.
И така, какво търсеше сигналът? Какъв беше цифровият отговор на въпроса, който поставяше на всеки деветдесет минути?
Елтън беше казал нещо, тъкмо преди да си легне: Някой ни вика.
И тогава го проумя.
Знаеше, че точно това му трябва. Фарът беше пълен с всевъзможни боклуци, струпани в кутии по рафтовете. Имаше поне един военен джобен компютър, за който той знаеше. И още някакви стари литиеви батерии, които може би имаха заряд, трябваха му няколко минути, само толкова. Работеше бързо, непрекъснато гледаше часовника, очакваше да мине следващият деветдесетминутен интервал, за да улови сигнала. Смътно долови бъркотията навън, но кой ли знае какво можеше да е. Можеше да включи джобния компютър към техния, да улови сигнала, щом се появи, да запише гравирания идентификационен номер и да програмира джобния компютър от таблото.
Елтън спеше, хъркаше в хлътналото легло в задната част на Фара. Ако старецът не се изкъпеше скоро, Майкъл не знаеше какво щеше да стори. Цялото място вонеше на мръсни чорапи.
Докато се справи, стана пладне. От колко време работеше без почти да стане от стола? След случката с Маусами беше твърде нервен, за да спи, и се върна в къщурката, вероятно някъде преди десет часа. Чувстваше задните си части изтръпнали, все едно седеше поне от десет часа. Трябваше да иде да пусне една вода.
Излезе от къщурката твърде бързо, неподготвен за блясъка на дневната светлина.
— Майкъл!
Джейкъб Къртис, синът на Гейб. Майкъл го видя да тича тромаво по пътеката, размахал ръце. Майкъл пое въздух, за да събере сили. Момчето едва ли имаше вина, но разговорът с Джейкъб можеше да е изпитание. Преди Гейб да се разболее, понякога той водеше Джейкъб във Фара и молеше Майкъл да намери нещо за момчето, с което да се занимава. Майкъл се стараеше, но онова, което Джейкъб можеше да разбере, беше много малко. Цели дни отлитаха в обяснения как се правят най-обикновени задачи.
Джейкъб спря пред Майкъл, задъхан отпусна ръце на коленете си. Въпреки ръста си, движенията му притежаваха детска некоординираност, крайниците му изглежда рядко действаха в синхрон.
— Майкъл — задъхваше се той. — Майкъл…
— Полека, Джейкъб. Успокой се.
Момчето размахваше ръка пред лицето си, сякаш се опитваше да вкара още кислород в дробовете си. Майкъл не знаеше дали е разстроен, или само развълнуван.
— Искам да видя… Сара — хриптеше той.
Майкъл му каза, че я няма.
— Не я ли потърси у дома?