— И там я няма! — вдигна очи Джейкъб. Очите му бяха страшно широки. — Видях я, Майкъл.
— Ти не каза ли, че не си могъл да я намериш?
— Не нея. Онази другата. Спях и я видях!
Джейкъб невинаги говореше смислено, но Майкъл никога не се беше отнасял към момчето пренебрежително. На лицето му се четеше огромна паника.
— Да не се е случило нещо с баща ти, Джейкъб? Той добре ли е?
Влажното лице на момчето се намръщи.
— А. Той почина.
— Гейб е починал?
Джейкъб говореше притеснително делово; със същия тон можеше да съобщи какво е времето.
— Почина и повече няма да се събуди.
— Джейкъб, съжалявам.
Тогава Майкъл видя Мар да бърза по пътеката. Обля го облекчение.
— Джейкъб, къде ходиш? — жената спря при тях. — Колко пъти трябва да ти повтарям? Не можеш така да хукваш нанякъде, не можеш.
Момчето се обърна, размахало дългите си ръце.
— Трябва да намеря Сара!
— Джейкъб!
Гласът ѝ го удари като стрела. Замръзна на място, макар лицето му да се оживи от странен, непознат ужас. Устата му провисна и се задъха. Мар внимателно се приближи към него, все едно се доближаваше до някакво огромно, непредсказуемо животно.
— Джейкъб, погледни ме.
— Мамо…
— Тихо сега. Стига приказки. Погледни ме. — Посегна към лицето си и постави ръка на бузата му, вперила поглед в лицето му.
— Видях я, мамо.
— Знам. Но това беше само сън, Джейкъб, това е. Не помниш ли? Върнахме се у дома и аз те сложих да си легнеш, ти заспа.
— Заспах ли?
— Да, миличък, заспа. Това е, сън беше — вече дишаше по-спокойно, тялото му се успокои от докосването на майка му. — Искам сега да се прибереш и да ме изчакаш у дома. Няма повече да търсиш Сара. Ще го направиш ли заради мен?
— Ама, мамо…
— Никакво но, Джейкъб. Ще направиш ли каквото те моля?
Макар и неохотно, Джейкъб кимна.
— Доброто ми момче! — Мар отстъпи и го пусна. — Направо вкъщи, веднага!
Момчето погледна към Майкъл с бърз, бегъл поглед и припна.
Най-после Мар се обърна към Майкъл.
— Винаги върши работа, когато стане такъв — каза тя и сви рамене. — Това е единственото, което върши работа.
— Чух за Гейб — успя да каже — Съжалявам.
Погледът на Мар говореше, че от толкова плач вече сълзи не са ѝ останали.
— Благодаря, Майкъл. Мисля, че Джейкъб иска да види Сара, защото и тя беше там, накрая. Тя е добра приятелка. За всички ни. — Мар замълча, по лицето ѝ пробягна болка. Но тръсна глава, сякаш за да прогони мисълта. — Ако ти е възможно, би ли ѝ предал, че всички мислим за нея. Май няма да мога да ѝ благодаря, както трябва. Ще го направиш ли?
— Сигурен съм, че е тук някъде. Погледна ли в Лечебницата?
— Естествено, че е в Лечебницата. Джейкъб най-напред отиде там.
— Не разбирам. Щом Сара е в Лечебницата, защо той не я е намерил? Мар го изгледа странно.
— Заради карантината, естествено.
— Карантина ли?
Мар се изуми.
— Майкъл, ти къде беше?
Двайсет и осем
Алиша не го откри, стана обратното. Питър знаеше къде да я намери.
Седеше на сянка пред къщурката на Полковника с гръб, опрян на куп дърва, присвила колене към гърдите си. При шума от приближаването на Питър вдигна поглед и избърса очи с опакото на ръката си.
— Да му се не види, да му се не види — каза тя.
Седна до нея на земята.
— Всичко е наред.
Алиша горчиво въздъхна.
— Нищо не е наред. Само да си казал някому за това, ще те нарежа на парчета, Питър.
Поседяха мълчаливо. Денят беше облачен, обвит от бледа и опушена светлина, наситен с лютива миризма: часовите горяха труповете извън Стената.
— Знаеш ли, винаги съм се чудил — каза Питър — защо го наричахме Полковника?
— Защото това му беше името. Нямаше друго.
— Според теб защо е излязъл навън? Не приличаше на такъв човек. Който да се предаде така.
Но Алиша не отговори. Отношенията ѝ с Полковника бяха нещо, за което говореха рядко и винаги в общи линии. Тази част, вероятно единствената, тя криеше от Питър. И въпреки това присъствието му непрекъснато се усещаше. Не вярваше тя да възприема Полковника като баща, Питър не беше долавял подобно сърдечно отношение към тях. В редките случаи, когато споменаваше името му, или пък той се появяваше на пътеката на Стената нощем, Питър усещаше как тя се сковава в студена дистанция. Почти едва доловимо и сигурно само той го забелязваше. Но каквото и да представляваше Полковника за нея, връзката им беше факт. Разбра, че плаче за него.
— Представяш ли си само? — нещастно каза Алиша. — Уволниха ме.
— Санжай ще премисли. Не е глупак. Това е грешка, ще го проумее.
Но Алиша май го слушаше с половин ухо.