— Не, Санжай има право. Не биваше да се спускам от стената, както направих. Напълно загубих ума си, като видях момичето отвън — поклати глава безнадеждно. — Не че вече има значение. Видя ли раната?
Момичето, помисли си Питър. Нищо не беше научил за нея. Коя беше? Как е оцеляла? Имаше ли и други като нея? Как се е измъкнала от виралите? Но сега май щеше да умре и да отнесе отговорите със себе си.
— Трябвало е. Според мен си постъпила правилно. А и Кейлъб.
— Знаеш ли, че Санжай обмисля да го прокуди? Да прокуди Маратонката, за бога?
Прогонване извън стената беше най-страшната участ.
— Не може да бъде.
— Сериозно говоря, Питър. Уверявам те, че в момента го обсъждат.
— Другите няма да се съгласят.
— Че откога имат право на дума за каквото и да било? Ти беше в онази стая. Изплашени са. Трябва да хвърлят някому вината за смъртта на Учителката. Кейлъб си няма никого. Лесна плячка е.
Питър пое дъх и го задържа.
— Виж, познавам Санжай. Може да си придава важност, но не мисля, че е способен на това. А и всички харесват Кейлъб.
— Всички харесваха Арло. Всички харесваха брат ти. Това не попречи на лошия край.
— Започваш да говориш като Тео.
— Може и така да е. — Гледаше пред себе си, примижала на светлината. — Знам само, че Кейлъб ми спаси живота миналата нощ. Санжай само да си помисли да го гони, ще се разправя с мен.
— Лиш — замълча. — Внимавай. Мисли какво говориш.
— Обмислила съм го. Никой няма да го прокуди.
— Знаеш, че съм на твоя страна.
— Може и да ти се отще да си.
Наоколо им Колонията беше зловещо притихнала, всички бяха вцепенени от събитията призори. Питър се чудеше дали това е тишината, която настъпва след някаква случка, или преди това. Дали е тишината, съпътстваща набеждаването за виновен. Алиша имаше право, хората бяха изплашени.
— За момичето — каза Питър. — Има нещо, което трябва да ти разкажа.
Затворът беше стара обща баня на паркинга за камиони в източната част на града. Питър и Алиша се приближиха и чуха надигане на гласове. Ускориха крачка, вървяха сред струпани превозни средства в развалини, на повечето частите отдавна бяха свалени. Пристигнаха и завариха малка група пред входа, около дванайсетина мъже и жени, събрани един до друг около един Страж, Дейл Ливайн.
— Какво, по дяволите, става тук? — прошепна Питър.
Алиша се мръщеше.
— Започва се — каза — Ето какво.
Дейл не беше от дребните, но в този миг изглеждаше такъв. Изправен пред тълпата, приличаше на уловено в клопка животно. Имаше проблеми със слуха и навика да накланя леко главата си надясно, за да насочи здравото си ухо към онзи, който му говори, а това му придаваше леко разсеян вид. Сега обаче изглеждаше напълно съсредоточен.
— Съжалявам, Сам — казваше Дейл. — И аз знам, колкото вас.
Говореше на Сам Чоу, племенник на Стария Чоу, изключително скромен мъж, когото през целия си живот Питър беше чул да проговаря едва няколко пъти. Съпругата му беше Другата Санди, имаха пет деца, три от които в Убежището. Докато приближаваха към групата, Питър разбра какво вижда: тези хора бяха родители. Както Йън, всички, които стояха пред затвора, имаха дете или повече от едно. Патрик и Емили Филипс. Ход и Лайза Грийнбърг, Грейс Молиноу, Бел Рамирез и Хана Фишър Патал.
— Това момче е отворило вратата.
— И какво искате да направя? Питай чичо си, ако искате да научите повече.
Сам извиси глас към високите прозорци на ареста.
— Чуваш ли ме, Кейлъб Джоунс? Всички знаем какво си сторил!
— Стига, Сам. Остави горкото дете на мира.
Още един човек пристъпи: Майло Даръл. И той като брат си, Фин, беше гаечен ключ, с характерното за тях солидно телосложение и мълчаливо поведение: висок, с полегати рамене, с гъста брада и несресана коса, която падаше на кичури над очите. Зад него, като джудже пред едрия си съпруг, стоеше съпругата му, Пени.
— И ти имаш дете, Дейл — каза Майло. — Как може да си стоиш?
Една от трите Джи, проумя Питър. Малката Джун Ливайн. Лицето на Дейл, видя Питър, беше леко побледняло.
— И според вас аз не го знам ли? — авторитетът, разграничавал го от насъбралото се множество, се топеше. — И не си стоя само. Нека Домът разреши въпроса.
— Трябва да го прокудят.
Сред тълпата се извиси женски глас. Бел Рамирез, съпругата на Рей. Майката на малката Джейн. Питър видя, че ръцете ѝ треперят. На косъм беше да се разплаче. Сам отиде при нея и я прегърна.
— Виждаш ли, Дейл? Видя ли какво направи момчето?
В този момент Алиша разблъска насъбралата се тълпа. Без да поглежда към Бел, тя се изправи до Дейл, който не откъсваше поглед от разстроената Бел, съвсем безпомощен.