— Край с мен, Лиш. Санжай със сигурност ще ме прокуди.
— Няма да стане. Обещавам ти.
Кейлъб избърса носа си с ръка. Ръцете и лицето му бяха мръсни, под ноктите му имаше мръсотия.
— Как можеш да попречиш?
— Нека аз да му мисля. — Измъкна ножа от колана си. — Знаеш ли как да го използваш?
— Лиш, какво ще правя с някакъв нож?
— За всеки случай. Знаеш ли?
— Мога малко да дялкам, не съм много добър.
Притисна го към ръката му.
— Скрий го.
— Лиш — намеси се тихо Питър, — не трябва ли да го обмислиш пак?
— Няма да го оставя без оръжие — отново впери поглед в Кейлъб. — Ти само се дръж и бъди нащрек. Ако ти се удаде възможност да избягаш, не се колебай. Тичай с всички сили към прекъсвача. Там има укритие, ще те намеря.
— Защо там?
Отвън се чуха гласове.
— Дълго е да ти обяснявам. Разбра ли ме?
Дейл влезе в помещението, следваше го само един Страж, Съни Грийнбърг, шестнайсетгодишна, вестител. Дори и един сезон не беше изкарала на Стените.
— Лиш, не се шегувам — каза Дейл. — Трябва да излезете.
— Спокойно. Излизаме. — Но когато Алиша се изправи и видя Съни да стои на прага, спря. В очите и пламна ярост. — И това ли е най-доброто, което откри? Вестител?
— Останалите до един са на Стената.
Преди дванайсет часа, осъзна Питър, Алиша щеше да получи когото поискаше, истински часови. Сега трябваше да се моли за останки.
— Ами Со? — настоя Алиша. — Видя ли я?
— Не знам къде е. Вероятно и тя е горе. — Дейл стрелна с поглед Питър. — Бихте ли излезли оттук?
Съни, която до този миг беше мълчала, влезе в стаята.
— Какво правиш, Дейл? Не каза ли, че Джими е наредил за още един пазач. Защо приемаш заповеди от нея?
— Лиш само помага.
— Дейл, тя не е капитан. Дори от Стражата не е. — Момичето поздрави Алиша с бързо, бегло и смутено присвиване. — Не се обиждай, Лиш.
— Няма, разбира се. — Алиша махна към арбалета, който момичето носеше. — Я ми кажи — умееш ли да го използваш добре?
Присви рамене с престорена скромност.
— Имам най-високите постижения в моя клас.
— Дано е така. Защото май току-що те повишиха. — Алиша се обърна отново към Кейлъб. — Ще се оправиш ли тук?
Момчето кимна.
— Не забравяй какво ти казах. Няма да се отдалечавам.
След тези думи Алиша погледна към Дейл и Съни за последен път, като с поглед им предаде какво има предвид: не се заблуждавайте, това е лично, а после изведе Питър от затвора.
Двайсет и девет
Санжай Патал, глава на дома, можеше да каже, че всичко е започнало преди много години. Започна със сънищата.
Не за момичето: никога не я беше сънувал, сигурен беше. Или почти сигурен. Това Момиче от Никъде — така я наричаха всички, дори Стария Чоу; само за една сутрин фразата се превърна в нейно име — се беше появило забързано, като рожба, дошла от мрака и въплътена в кръв и плът. Явната ѝ необяснимост, опровергана от съществуването ѝ. Зарови се в спомените си, но не я откри, не и в степента, в която се осъзнаваше като Санжай Патал, нито в другата: тайната, сънуващата част от него.
Усещането се таеше у него, откакто Санжай се помнеше.
Усещане, което беше като цяла личност, отделна душа, която живееше в неговата. Душа с име и глас, който припяваше в него: Бъди единствено мой. Аз съм твой и ти си мой и заедно сме по-велики, отколкото сбора, сбора от нашите части.
Още по времето, когато беше Малък в Убежището, сънят го спохождаше. Сън за отдавна отминал свят и глас, който припяваше у него. По свой начин сънят беше като всички останали, изпълнен със звуци, светлина и усещания. Сън за дебела жена, седнала в одимената си кухня. Жената вмъква храна в огромната си отваряща се и затваряща се паст, говори по телефона си, любопитен предмет, с място, на което се говори, и друго, от което се слуша. Някак той знаеше какво представлява предметът, че е телефон, и така Санжай започна да разбира, че това не е само сън. Беше и видение. Видение от Времето Преди. А гласът в него напяваше тайнствено име: Аз съм Бабкок.
Аз съм Бабкок. Ние сме Бабкок.
Бабкок. Бабкок. Бабкок.
Навремето мислеше за Бабкок като за въображаем приятел. Също като на игра, в която се преправят, само че играта не свършваше. Бабкок винаги беше с него, в Голямата стая, на двора, ядеше с него, а вечер се покатерваше на леглото му. Събитията в сънищата с него не му се струваха по-различни от другите му сънища, обичайните неща, глупави и детински, като се къпе, играе на гумите, наблюдава как катерица яде ядки. Понякога сънуваше такива неща, а понякога дебелата жена от Времето Преди, за което нямаше нито причина, нито основание.