Помнеше как веднъж, преди много време, седяха в кръг в Голямата стая, когато Учителката каза: Да си поговорим сега какво означава приятелството. Децата тъкмо бяха обядвали. От храната му беше сънливо и топло. Останалите Малки се смееха и се закачаха, а той не, той не беше такъв, направи каквото му казаха, а после Учителката плесна с ръце, за да въдвори тишина, и понеже беше толкова послушен, само той, тя се обърна към него с мило лице, сякаш ѝ предстоеше да даде подарък: Кажи ни, мъничък Санжай, кои са твоите приятели?
— Бабкок — отвърна той.
Каза го, без да мисли, думата сама изскочи. Веднага разбра каква грешка е допуснал, казал е тайното име. Изречено във въздуха, от издаването то като че ли загуби силата си и се разсея. Учителката се мръщеше неуверено, думата нищо не ѝ говореше. Бабкок?, повтори тя. Правилно ли е чула? И Санжай разбра, че никой не знаеше кой е това, естествено не знаеха, защо си беше въобразил, че знаят? Бабкок си беше лично негов, специален и допусна грешка с издаването на името толкова непредпазливо, само от желание да се хареса и да е послушен. Дори повече от грешка, беше нарушение. Произнасянето на името отне неговата особеност. Кой е Бабкок, мъничък Санжай? В ужасната тишина, която ги обхвана — всички деца замлъкнаха, странната дума привлече вниманието им — чу някой да хихика. Според спомените му това беше Демо Джаксън, когото още тогава ненавиждаше, а след това още някой захихика, после трети и смеховете се пръснаха измежду децата като искри от огън. Демо Джаксън, че кой друг. И Санжай беше Първо семейство, но Демо се държеше различно, имаше ведра усмивка и печелеше симпатии без усилие, сякаш съществуваше някаква втора, по-рядка категория, Пръв измежду Първите, а той, Демо Джаксън, е единствен сред тях.
Но най-болезнено беше поведението на Радж. Малкият Радж, с две години по-малък от Санжай, който би трябвало да го уважава, да си държи езика зад зъбите, също се беше присъединил към присмеха. Седеше със скръстени крака отляво на Санжай — ако Санжай седеше на шест часа̀, а Демо на дванайсет, Радж беше някъде по средата на сутринта — и докато Санжай ужасено го наблюдаваше, брат му стрелна Демо с бърз, питащ поглед, който търсеше одобрение. Виждаш ли?, казваха очите на Радж. Виждаш ли как и аз мога да се присмивам на Санжай? Учителката отново пляскаше с ръце, опитваше се да възстанови реда. Санжай знаеше, че ако моментално не направи нещо, присмехът никога няма да секне. Пронизителният му хор щеше винаги да звъни в ушите му, докато се храни, след като загасят лампите и в двора, когато Учителката се отдалечи. Бабкок! Бабкок! Бабкок! Като дума от банята или по-лошо. Санжай си има малък Бабкок!
Знаеше какво трябва да каже.
— Съжалявам, Учителко. Исках да кажа Демо. Демо е мой приятел. — Усмихна се най-убедително на тъмнокосото момченце, което седеше отсреща, с косата на Джаксън, бели като бисери зъби и неуморни, пакостливи очи. Щом Радж можеше да постъпи така, така да бъде. — Демо Джаксън е моят най-добър приятел.
Странно, че си припомня сега този ден, след толкова години. Демо Джаксън изчезна безследно, както и Уилем и Радж. Половината от децата, седели в кръг в онзи следобед, бяха мъртви или обсебени. Тъмната нощ погуби по-голямата част от тях, други изчезнаха по свои си начини, един по един. Нещо като бавно ръфане, като изгризване приживе — така направи животът, така изглеждаше. Толкова години минаха — ходът на времето сам по себе си беше чудо, — а Бабкок изглеждаше част от всичко. Като вътрешен глас, който тихо подтиква да се сприятелят, щом с другите не може, въпреки че невинаги използваше думи. Бабкок беше усещане, което имаше за света. След онзи ден в Убежището повече не спомена Бабкок.
И всъщност с времето усещането за Бабкок и сънищата се бяха променили отново. Не бяха дебелата жена от Времето Преди, въпреки че от време на време се случваше. (И като се замислеше, какво е правил Санжай във Фара в онази нощ? Вече не помнеше.) Не бяха за миналото, а за бъдещето и неговото място, мястото на Санжай, в новото развитие на събитията. Идваше промяна, огромна промяна. Не знаеше каква точно. Колонията не можеше да устоява вечно, за това Демо имаше право, а и Джо Фишър. Прожекторите щяха да угаснат. Живееха във взето назаем време. Армията я нямаше, всички бяха мъртви, така и не се върнаха. Малцина все още се уповаваха на идеята, но не и Санжай Патал. Каквото и да идваше, не беше Армията.
Знаеше всичко за оръжията, естествено. Оръжията не бяха кой знае каква тайна. Не от Радж научи. Санжай трябваше да го очаква, но въпреки това се огорчи, когато разбра, че Радж е избрал Демо пред него. Радж беше споделил на Мими, която казала на Глория — бъбривата съпруга на Радж не можеше да пази тайна повече от пет секунди. В края на краищата тя беше Рамирез. Една сутрин след закуска, в дните точно след изчезването на Демо Джаксън, когато се беше измъкнал през вратата само с нож в колана, тя се изпусна, после набързо разказа цялата работа и завърши: Не знам дали трябва да ви ги казвам тези неща.