Дванайсет сандъка, каза му Глория, с поверително приглушен глас и озарено от откровеност лице на старателна ученичка. Долу при станцията, зад стена, която се издърпвала. Лъскави нови-новенички пушки, пушки на Армията, от бункер, открит от Демо, Радж и останалите. Дали е важно? Глория искаше да знае. Правилно ли е постъпила, като му го е казала? Тревогата ѝ беше престорена. Устата ѝ говореше едно, но погледът ѝ издаваше истината. Знаеше какво означават пушките. Да, каза той със сдържано кимане. Да, според мен може да е. Мисля, че най-добре е да го запазим в тайна между нас. Благодаря, Глория, че ми сподели.
Санжай изобщо не си въобразяваше, че е единственият. Отиде при Мими същата сутрин, обясни ѝ с мъгляви думи, че не трябва никому да казва за пушките. Но несъмнено подобна тайна не можеше да се опази. Зандър е знаел, станцията си беше негово господарство. Вероятно и Стария Чоу, понеже Демо всичко му доверяваше, Санжай не вярваше Со да е посветена, нито Джими или Дейна, дъщерята на Уилем. Санжай проучи опипом, не откри следи да знаят. Но със сигурност имаше и други — Тео Джаксън, един от тях — и онези, на които бяха казали? На кого ли се бяха доверили, както Глория на закуска, шепнешком: Имам да ти казвам една тайна! Затова въпросът не беше дали оръжията ще се появят, а кога, при какви обстоятелства и — урок, който беше усвоил онази сутрин в Убежището — кой с кого ще е приятел.
Поради тази причина Санжай искаше Маусами да е далеч от Стражата, далеч от Тео Джаксън.
От деня на нейното раждане Санжай разбра, че тя е причината за всичко. Наистина имаше моменти, в които Санжай се улавяше, че мечтае за син, обхванат от чувството, че това би придало завършеност, иначе липсвала в живота му. Но явно Глория не беше в състояние да му роди син, обичайните помятания и фалшиви тревоги, а накрая и цикълът ѝ беше спрял. Маусами се роди след драматично протекла бременност, която сякаш пак щеше да завърши фатално — Глория кървеше почти през цялото време, последваха мъчителни, двудневни изтезания, както се видяха на Санжай, принуден да слуша мъчителните ѝ стенания от външната стая на Лечебницата. Беше непоносимо.
Глория обаче устоя. От всички хора се оказа, че тъкмо Прудънс Джаксън донесе дъщерята на Санжай при него. Той седеше, обхванал глава с ръце, с празно съзнание след часовете чакане и ужасните стонове. Вече се беше примирил с идеята, че детето ще умре, както и Глория, че ще остане сам. Напълно объркан, той пое повития вързоп, за миг помисли, че Прудънс му подава мъртвото му дете. Момиче е, беше казала Прудънс, здраво момиче. И дори тогава му трябваше още миг, за да осмисли идеята, да свърже думите със странното ново същество, което държеше в ръцете си. Имаш дъщеря, Санжай. Когато отдръпна пелените ѝ и видя лицето ѝ, толкова зашеметяващо с човешкия си вид, малката ѝ устица и короната от тъмна коса, нежните ѝ, изпъкнали очи, той разбра какво чувства за пръв и единствен път в живота си и че чувството е любов.
А после едва не я загуби. По горчива ирония тя се захвана с Тео Джаксън, синът, който беше копие на бащата. Маусами направи всичко, за да скрие от него отношението си, а и Глория, да го предпази от новината. Но Санжай виждаше какво става. Затова когато Глория му съобщи новината, той се почувства като спасен. Очаквал беше да чуе, че Маусами е решила да се събере с Тео. И накрая Гълън Строс! Не беше Гълън мъжът, който би избрал за дъщеря си, съвсем не. Предпочиташе някой по-здрав, като Холис Уилсън или Бен Чоу. Но Гълън не беше Тео Джаксън и това беше най-важното. Дори не напомняше за Джаксън, при това за всички беше очевидно, че обича Маусами. Ако тази любов криеше слабост в сърцевината си, дори отчаяние, той, Санжай, можеше да го приеме.
Всичко това се въртеше в ума му, докато стоеше в Лечебницата по пладне и се взираше в момичето. Това момиче от Никъде. Като че всички нишки в живота на Санжай, Маусами, Бабкок, Глория и оръжията и всичко останало бяха преплетени в нейната невъзможна личност, в тайната, която представляваше.
Изглеждаше заспала. Или пък изпаднала в нещо като сън. Санжай беше пропъдил Сара в другата стая с Джими. Бен и Гълън пазеха стаята отпред. Не може да обясни постъпките си, но нещо го караше да огледа момичето. Очевидно раната беше сериозна, всичко, казано от Сара, оставяше Санжай с убеждението, че момичето няма да оживее. Ето обаче, че тя лежеше пред него със затворени очи и неподвижно тяло, без следа от борба или неразположение по лицето си или във внимателното издигане и снишаване на дишането ѝ. Санжай не можеше да се отърси от впечатлението, че е по-издръжлива, отколкото изглежда. Рана от арбалет на Стража би убила възрастен мъж, камо ли момиче на нейната възраст, на колко ли беше? Шестнайсет? Тринайсет? По-голяма ли беше, или по-малка? Сара беше направила всичко възможно да измие момичето и да ѝ облече памучна риза, която се отваряше отпред. Недотам чистата тъкан беше избледняла и сивееше като зимен ден. Тялото ѝ се крепеше само на десния ръкав, левият висеше със смущаваща празнота, все едно в него имаше невидим крайник. Дългата риза не прикриваше дебелите превръзки от вълнена тъкан, които обвиваха гърдите ѝ и едното слабо рамо чак до основата на бледия ѝ врат. Тялото ѝ не беше тяло на жена, бедрата и гърдите ѝ бяха стройни като на момче, краката ѝ, където се виждаха изпод разръфания подгъв на ризата, имаха детски блясък и изпъкналост на младо момиче. Учудващо беше, че по колене като тези не се виждаше нито една драскотина, следа от детска злополука: падане от люлка или боричкане на двора.