А кожата ѝ, помисли си Санжай, докато гледаше коленете ѝ, после ръцете ѝ, а накрая лицето ѝ, очите му я обхождаха, за да придобият цялостно впечатление още веднъж. Не беше бяла, нито бледа, нито една дума не предаваше качеството на приглушено сияние. Блясъкът на нейния тен беше като липса на цвят, без някакво присъщо качество. Светлееща, реши Санжай, такава беше кожата ѝ, светлееща. Всъщност виждаше някакво оцветяване там, където слънцето я беше докосвало по ръцете и лицето и беше оставило избледняващи лунички по страните и носа ѝ. Те предизвикаха у него пристъп на бащинска нежност, която се коренеше в спомен: като момиче Маусами имаше подобни лунички.
Дрехите на момичето и нейната раница заминаха в огъня, но не преди Съветът на Дома с плътни ръкавици да разгледа малкото ѝ окървавени притежания. Санжай не знаеше какво е очаквал, но не беше онова, което откри. Раницата беше от обикновена зелена тъкан, вероятно военна, но можеше ли някой да каже? Съдържаше няколко предмета, явно по същество полезни: джобно ножче, отварачка за консерви, топка от тежък канап, но в по-голямата си част изглеждаха случайни, невъзможно беше да се проумее смисълът им. Камък с учудващо гладка заобленост; късче от избеляла кост, медальон с празна пандюла, книга с тайнственото заглавие Коледни истории от Чарлс Дикенс. Илюстровано издание. Стрелата я беше пронизала като цел, страниците бяха пропити от кръвта на момичето. Старият Чоу си припомни, че Коледа било някакво празненство от Времето Преди, като Първата нощ. Но всъщност никой не знаеше точно.
Оставаше само момичето, което само̀ да разкаже историята си. Това момиче от Никъде, затворено в мехура си от мълчание. Значението на нейната поява беше очевидно: имаше още някой жив там някъде. Които и където и да бяха тези хора, те бяха отхвърлили в дивия свят беззащитно момиче, което някак беше успяло да стигне дотук. Факт, който Санжай смяташе, че трябва да бъде определен като добра новина, причина за открито празненство, а въпреки това в часовете след пристигането ѝ беше настанало повече от тревожно мълчание. Колко пъти беше дочул: Не сме сами. Това означава. Светът все пак не е пълно мъртвило.
Заради Учителката, помисли той. И то не само заради факта, че Учителката е мъртва, ами заради казаното от Учителката в деня, в който излизаха от Убежището. Обикновено когато хората си спомняха за това, се разсмиваха, разказваха историята на излизането си. Не ми се вярва чак, че вдигнах такава врява! казваха. Да ме бяхте видели как рева! Сякаш не говореха за себе си като деца, като невинни същества, които трябва да се възприемат с разбиране и състрадание, а за някакво напълно различно същество, което се наблюдава отдалеко и с лека насмешка. Така беше: щом човек научеше, че светът е място, в което вилнее смъртта, той вече не се възприемаше като дете. Да гледа болката по лицето на Маусами, в деня на нейното излизане, беше едно от най-страшните преживявания в живота на Санжай. Някои хора така и не успяваха да го преодолеят, предаваха се. Но повечето намираха начин да продължат. Откриваха начин да съхранят някъде надеждата, да я бутилират и да я поставят на някоя лавица, после да поемат задълженията в своя живот. Самият Санжай го беше сторил, а също Глория и дори Маусами; всички те.