Сега обаче се беше появило момичето. Всичко, свързано с нея, се хвърляше в лицето на фактите. Да се появи човек — беззащитно дете — от мрака, беше така изначално притеснително, като летен сняг. Санжай го беше видял в очите на останалите, Стария Чоу, Уолтър Фишър, Со, Джими и останалите, на всички. Не беше редно; не се връзваше. Надеждата беше чувство, което носеше болка, а тъкмо това въплъщаваше момичето. Болезнена надежда.
Прокашля се — колко време вече седеше там и я наблюдаваше? — и заговори.
— Събуди се.
Никакъв отговор. Въпреки това беше убеден, че е доловил неволно трепване на съзнание зад клепачите ѝ. Отново проговори, този път по-високо:
— Ако ме чуваш, събуди се сега.
Мислите му бяха прекъснати от раздвижване зад него. През завесата влезе Сара, следвана от Джими.
— Моля те, Санжай. Остави я да почива.
— Това момиче е затворничка, Сара. Трябва да разберем някои неща.
— Не е затворничка, а пациентка.
Отново погледна момичето.
— Не изглежда да е на смъртно легло.
— Дали ще оживее, или не — не знам. Чудо е, че е жива, с цялата кръв, която загуби. Сега, ако обичаш, би ли си тръгнал? Не знам как изобщо успявам да поддържам чисто помещението след всички, които се тълпите тук.
Санжай виждаше колко изтощена е Сара. Косата ѝ беше мокра от пот и разбъркана, очите ѝ — възпалени от изтощение. За всички нощта се оказа дълга, а я последва още по-дълъг ден. Лицето ѝ обаче изразяваше авторитет. Тук тя определяше правилата.
— Ще ме уведомите ли, когато се събуди?
— Да. Казах ти.
Санжай се обърна към Джими, който стоеше до завесата.
— Добре. Да вървим.
Мъжът не отговори. Наблюдаваше момичето, всъщност се взираше.
— Джими?
Той отклони поглед.
— Какво каза?
— Казах да вървим. Да оставим Сара да си върши работата.
Джими вяло поклати глава.
— Съжалявам. Май съм се унесъл за секунда.
— Трябва да поспиш — каза Сара. — А и ти, Санжай.
Излязоха на верандата, където Бен и Гълън стояха на пост и се потяха на жегата. По-рано там имаше тълпа, хората нямаха търпение да видят Бродницата, но Бен и Гълън бяха съумели да ги накарат да се разотидат. Минаваше пладне. Наоколо се виждаха малцина. От другата страна на пътя Санжай видя екип работници с маски и тежки ботуши, които мъкнеха кофи на път към Убежището, за да измият Голямата стая.
— Не знам какво е — каза Джими, — но има нещо у това момиче… Видя ли очите ѝ?
Санжай се слиса.
— Очите ѝ бяха затворени, Джими.
Джими присви очи към пода на верандата, сякаш е изпуснал нещо и го търси.
— Като се размисля, май бяха затворени — каза. — Защо си мисля, че ме е гледала?
Санжай нищо не каза. Въпросът беше безсмислен. Но въпреки това в думите на Джими се криеше нещо тревожно. Докато наблюдаваше момичето, той имаше усещането, че го наблюдават.
Погледна към другите двама.
— Някой от двама ви знае ли за какво говори той?
Бен се сгуши.
— Да пукна. Може пък око да ти е хвърлила, Джими.
Джими се извърна рязко. Лицето му лъщеше от пот, но по него се четеше паника.
— Дръж се сериозно, може ли? Влез вътре и виж сам за какво говоря. Странно е, казвам ви.
Бен стрелна с поглед Гълън, който безпомощно се сгуши.
— Пошегувах се — каза Бен. — Ти какво толкова се шашна?
— Хич не беше смешно, по дяволите. А ти какво се подхилкваш, Гълън?
— Аз ли? Нищо не съм казал?
Търпението на Санжай привърши.
— Тримата, стига толкова. Никой няма да влиза там, Джими. Ясно ли е?
Джими смирено кимна.
— Разбира се. Както кажеш.
— Сериозно говоря. Отнася се за всички.
Санжай спря и задържа погледа си върху Джими. Мъжът не беше като Со Рамирез, виждаше се. Не беше и Алиша. Санжай се почуди защо, в крайна сметка, го избра за тази работа.
— Какво ще наредиш да правим с Маратонката? — попита Джими. — Няма да го прогоним наистина, нали?
Момчето, изтощено си помисли Санжай. Последното, за което искаше да мисли, изведнъж се оказа Кейлъб Джоунс. Кейлъб беше хвърлил необходимата светлина върху първите часове от кризата. Хората имаха нужда да насочат гнева си към някого. Но след като съмна, прокуждането на момчето вече изглеждаше проява на жестокост, безсмислена постъпка, за която всички по-късно щяха да съжаляват. Пък и се оказа смелчага. Когато прочетоха обвиненията, той стоеше пред Дома и пое цялата вина, без да се подвоуми. Понякога куражът се оказваше на необичайни места, Санжай го беше видял в гаечен ключ на име Кейлъб Джоунс.
— Охранявайте го и толкова.