— Ами Сам Чоу?
— Какво за него?
Джими се подвоуми.
— Носи се слух, Санжай. Сам и Майло и още неколцина. Готвели се да го изгонят.
— Къде го чу?
— Не съм. Гълън го е чул.
— Това чух — намеси се Гълън. — Всъщност Кип ми го каза. Бил си при своите и чул една група да го обсъжда.
Кип беше вестител, най-големия син на Майло.
— Е? Какво казва?
Гълън неуверено се сгуши, сякаш за да се разграничи от собствения си разказ.
— Сам говорел, че ако не го направим ние, той ще го изхвърли.
Трябваше да го предвиди, помисли си Санжай. Само това му липсваше, хората да вземат сами да се разпореждат. Подобно поведение беше напълно неприсъщо за Сам Чоу, той беше сговорчив тип, доколкото го познаваше Санжай. Чуждо му беше да се перчи по този начин. Сам се грижеше за оранжериите, както открай време го бяха правили представителите на рода Чоу. Разправяше се, че се грижел за лехите с грах, моркови и марули като за домашни любимци. Предполагаше, че всичките Малки имаха нещо общо. Всеки път, когато Санжай се случеше наблизо, Сам черпеше наред, а Другата Санди отново беше бременна.
— Бен, той ти е братовчед. Чул ли си нещо по този повод?
— Кога да чуя? Цяла сутрин съм тук.
Санжай му нареди да удвои стражата пред затвора и слезе към пътеката. Наистина беше прекалено притихнало, по дяволите, помисли си. Дори птиците не пееха. Това отново го подсети за момичето. Усещането, че го наблюдават. Като че зад миловидното си заспало лице — а наистина имаше нещо миловидно в него, помисли си той, някаква бебешка миловидност, напомни му Маусами като Малка, как се покатерваше на леглото си в Голямата стая и чакаше Санжай да се приведе над нея и да я целуне за лека нощ — съзнанието на момичето, зад клепачите, воал от нежна плът, го търсеше из стаята. Джими не беше сгрешил, имаше нещо странно в нея. Свързано с очите ѝ.
— Санжай?
Улови се, че се е унесъл в мисли и се е отпуснал по течението им. Извърна се към Джими, който стоеше на горното стъпало, с присвити очи и приведено в очакване тяло, неизказани думи бяха замръзнали на устните му.
— Е? — устата на Санжай изведнъж пресъхна. — Какво има?
Мъжът отвори уста да проговори, но нищо не каза, усилието изглеждаше безплодно.
— Нищо — каза най-накрая Джими, отвърнал поглед. — Сара е права. Наистина трябва да поспя.
Трийсет
След време, много години след събитията, Питър си спомняше за случилото се около пристигането на момичето като поредица от подобни на танц движения: тела, които се събират и разделят, изхвърляни за кратко в широки орбити, само за да се приберат отново под въздействието на някаква сила — сила спокойна и неизбежна като гравитацията.
Когато дойде в Лечебницата и видя момичето — навсякъде имаше кръв, Сара трескаво се мъчеше да затвори раната и Кейлъб с напоен с кръв тампон в ръката, — той почувства не страх, а взрив от пълно разпознаване. Ето го момичето от въртележката. Ето го момичето от коридора и лудия бяг в мрака, ето го момичето с целувката и затварящата се врата.
Целувката. В дългите часове на пътеката, докато стоеше на пост, за да окаже Милост на Тео, Питър непрестанно се връщаше към нея, към загадката на значението ѝ, към същността на целувката. Не беше като целувката на Сара онази нощ под прожекторите, нито приятелска, нито целомъдрена целувка на дете, макар че в нея имаше и нещо детско: припряността ѝ, обърканата ѝ бързина, започнала и вече приключила, рязкото обръщане на момичето, отстъпването по коридора, преди да успее да каже и дума и как затвори вратата в лицето му. Всичко това беше и не беше. Едва когато отиде в лечебницата и я видя да лежи, разбра какво означава: обещание. Обещание толкова ясно, все едно изречено от момиче, което не говореше. Целувка, която казваше: Ще те намеря.
Сега, прикрити зад хвойни в основата на стената на Убежището, Алиша и Питър наблюдаваха как Санжай си тръгва. Джими си тръгна малко по-късно. Имаше нещо странно в движенията му, мина през ума на Питър, безпосочно изтощение, сякаш не знаеше точно къде да отиде или какво да прави със себе си, оставиха Бен и Гълън да стоят на пост в сянката на верандата.
Алиша поклати глава.
— Май няма да успеем да ги залисаме и да се промъкнем.
— Хайде — каза той.
Поведе я да заобикалят сградата, към задната защитена алея, тичаха между Лечебницата и оранжериите. Задната врата на сградата и прозорците ѝ бяха иззидани, но зад купчина празни сандъци имаше метален капак. Вътре имаше стар проход за доставки, който водеше към самата сграда. Понякога нощем, когато майка му работеше сама, а той беше достатъчно млад, за да се забавлява с подобни занимания, тя му позволяваше да се пързаля по него.