Отвори металния капак.
— Влизай.
Чу дрънченето по стените на тръбата от тялото ѝ, а после гласа ѝ отдолу:
— Готово.
Сграбчи краищата на вратата и се промъкна вътре, придърпа капака над главата си — сред внезапната обгръщаща тъмнина, която беше част от тръпката, започна да се спуска по наклона в мрак — и се пусна.
Бързо, тракащо гмуркане. Приземи се на крака. Стаята, каквато си я спомняше, пълна със сандъци и други кашони, в негово дясно големия стар фризер със стената от буркани, в центъра се намираше широка маса с везни, инструменти и разтопени свещи. Алиша стоеше долу до стълбите, които водеха при първата стая на Лечебницата. Извила беше глава нагоре към отвора светлина, през който се вмъкнаха. Чуха се стъпки, горе, на откритата веранда. Трябваше да се промъкнат покрай прозорците.
Питър се заизкачва пръв. Близо до горните стъпала надзърна, вдигнал поглед към последното стъпало. Ъгълът беше погрешен, той беше прекалено нисък, но можеше да чуе приглушените гласове на двама мъже. Обърна се към Алиша и ѝ показа какво е намислил, после се изправи бързо и притича през стаята и по коридора към отделението.
Момичето беше будно и седеше. Това видя най-напред. Окървавените ѝ дрехи ги нямаше, носеше тънка риза, която откриваше превръзката ѝ. Сара стоеше до тясното легло и гледаше в друга посока, държеше в ръка китката на момичето.
Очите на момичето трепнаха, когато срещнаха погледа му. Трепна уплашено: рязко дръпна ръката си и се издърпа в горната част на леглото. Сара усети присъствието му, изправи се и се обърна към него.
— Питър — цялото ѝ тяло се присви, говореше със силен шепот. — Как, по дяволите, се вмъкна?
— През мазето — гласът дойде иззад гърба му: Алиша. Момичето се беше присвило на кълбо и придърпало в защита колене към гърдите си като барикада, широката тъкан на ризата ѝ се бе смъкнала над краката ѝ и тя я притискаше с ръце.
— Какво стана? — попита Алиша. — Само преди часове това рамо беше разкъсано.
Чак тогава Сара се отпусна. Въздъхна уморено и седна на едно от близките легла.
— И аз мога да кажа същото. Доколкото виждам, тя е съвсем добре. Раната на практика е оздравяла.
— Как така?
Сара поклати глава.
— Не мога да го обясня. Не мисля, че и тя иска някой да разбере обаче. Санжай беше тук с Джими. Дойде ли някой, тя се прави, че спи — сви рамене. — Може би ще говори с теб. Не мога да измъкна и дума от нея.
Питър разсеяно слушаше разказа ѝ, едва ли не идваше от друга стая в сградата. Пристъпи към леглото. Момичето предпазливо го наблюдаваше над коленете си. Кичур коса падаше на очите ѝ. Обзе го чувство, че се движи в присъствието на плашливо животно. Седна на крайчеца на леглото с лице към нея.
— Питър — каза Сара. — Какво… правиш?
— Ти си ме последвала. Нали?
Кратко кимване. Да. Последвах те.
Вдигна лице. Сара седеше до долния край на леглото и го гледаше втренчено.
— Тя ме спаси — обясни Питър. — В търговския център, когато виралите ни нападнаха. Тя ме защити — отново се обърна към момичето. — Нали така? Ти ме защити. Ти ги отпрати.
Да. Отпратих ги.
— Ти познаваш ли я? — не вярваше Сара.
Той се подвоуми, като се мъчеше да събере историята в ума си.
— Бяхме под въртележката. Тео вече беше изчезнал. Пушеците идваха, реших, че краят ми е дошъл. Тогава тя… скочи отгоре ми.
— Скочила е отгоре ти?
Кимна.
— Да, на гърба ми. Все едно ме закриваше като щит. Знам, че не го разказвам както трябва, но това се случи. После разбрах, че пушеците си отидоха. Тя ме отведе до коридора и ми показа стълбите, които водеха към покрива. Така се измъкнах.
Сара остана безмълвна.
— Знам, че звучи странно.
— Защо не разказа на никого, Питър?
Той сви рамене, не можеше да го обясни с думи. Не можеше да се защити добре.
— Трябваше. Дори не бях сигурен дали се е случило. А след като от началото си замълчах, после вече ставаше все по-трудно да разкажа.
— Ами ако Санжай разбере?
Момичето се беше понадигнало леко над преградата от коленете си. Изглежда го изучаваше, оглеждаше лицето му с тъмен и проницателен поглед. Усещането за неопитоменост все още беше там, в движенията и поведението ѝ имаше животинска плашливост. Но през няколкото изтекли от влизането им в отделението минути настъпи промяна, доловимо намаляване на страха.
— Няма — каза Питър.
— Боже мой — разнесе се глас иззад тях. — Истина е.
Обърнаха се и видяха Майкъл да влиза през завесата.
— Верига, как се вмъкна? — просъска Алиша. — И давай по тихо.
— И вие също. Видях ви да влизате в тунела — Майкъл предпазливо тръгна към леглото, с прикован към момичето поглед. Стискаше нещо в ръката си — Наистина, кой е това?