— Не знаем — каза Сара. — Бродница.
Майкъл замълча с непроницаемо изражение. Питър обаче виждаше как мозъкът му работи, бързо пресмята. Той изглежда свери изведнъж нещо с предмета, който държеше.
— Мамка му. Мамка му. Точно както каза Елтън.
— Какви ги говориш?
— Сигналът. Призрачният сигнал — направи им знак с ръка да мълчат. — Не, чакайте… задръжте така. Не мога да повярвам. Готови ли сте? — На лицето му се появи победоносна усмивка. — Ето го.
И изведнъж устройството започна да издава жужене.
— Верига — каза Алиша, — какво е това, да му се не види?
Протегна ръка, за да им го покаже. Джобен компютър.
— Това идвах да ви кажа — каза Майкъл. — Това момиче? Бродницата? Тя ни призовава.
Предавателят трябвало да е някъде в тялото ѝ, обясни Майкъл. Не знаеше точно какво е. Достатъчно голям, за да има източник на захранване, но друго не можеше да каже.
Раницата и притежанията ѝ бяха отишли в огъня. Той останал някъде по самото момиче, като източник на сигнал. Сара седна до нея на леглото и ѝ обясни какво иска да направи, помоли момичето да запази спокойствие. Като започна от краката ѝ, Сара прокара ръцете си по тялото на момичето, внимателно опипвайки всяка частица от него, огледа краката, ръцете, дланите и врата ѝ; когато приключи с тях, се изправи и мина зад нея, застана до главата на леглото и издърпа пръстите си бавно през сплъстеното гнездо на косата ѝ. През цялото време момичето безмълвно ѝ съдействаше, вдигаше ръце и крака, когато Сара я молеше, очите ѝ се носеха из стаята с безизразна любознателност, сякаш не беше съвсем сигурна, какво да мисли за случващото се.
— Ако е в нея, тогава е добре скрит — Сара спря, за да отметне кичур от косата си. — Майкъл, сигурен ли си?
— Сигурен съм. Тогава трябва да е в нея.
— В тялото ѝ ли?
— Трябва да е близо до повърхността. Вероятно под кожата. Погледни за белег.
Сара поразмисли.
— Няма да го направя пред цяла тълпа. Питър, Майкъл, обърнете се. Лиш, ела насам.
Питър използва момента, за да отиде до завесата и да огледа. Бен и Гълън все още бяха отвън, неясни силуети, обърнати към другата страна на прозорците. Почуди се колко ли време им оставаше. Несъмнено щеше да дойде някой, Санжай, Стария Чоу или Джими.
— Добре, сега можеш да погледнеш.
Момичето седеше на ръба на леглото с приведена глава.
— Майкъл е прав. Не трябва да се търси дълго — Сара вдигна обърканата коса на момичето, за да им го покаже: видима бяла линия в основата на врата, не по-дълга от няколко сантиметра. Над нея имаше издайническа подутина от чуждо тяло.
— Напипват се ръбовете — Сара притисна пръсти, за да покаже. — Освен ако няма и други, според мен трябва да излезе лесно.
Питър попита:
— Ще боли ли?
Сара кимна.
— Но ще бъде бързо. След миналата нощ почти няма да го усети. Като изваждане на голям трън.
Питър седна на леглото и заговори на момичето:
— Сара трябва да махне нещо от кожата ти. Нещо като радио. Съгласна ли си?
По лицето ѝ долови кратко размишление. После кимна.
— Само внимавай — каза Питър.
Сара отиде в кабинета с лекарствата и се върна с легенче, скалпел и бутилка спирт. Натопи марля и почисти областта. Отново застана зад момичето, отдръпна косата ѝ и взе скалпела от легенчето.
— Ще щипе.
Направи срез със скалпела по линията на белега. Дори момичето да беше почувствало болка, не го показа. От раната се появи една-единствена капка кръв, потече с дълга следа по врата на момичето и изчезна в ризата ѝ. Сара покри раната с марлята и наклони глава към легенчето.
— Някой да ми подаде тези пинсети. Не докосвайте остриетата.
Алиша ѝ помогна. Сара разшири пинсетите в отвора и го разтвори. Държеше обагрената с кръв марля под нея. Питър така се беше съсредоточил, че почувства, усети го във върховете на пръстите си, моментът, когато пинсетите прихванаха предмета. Сара бавно го издърпа, отдолу се показа тъмно петно, а предмета постави на марлята. Вдигна го, за да го види Майкъл.
— Това ли търсиш?
На тъканта лежеше малък, продълговат диск от блестящ метал. Сноп жици, тънки като косъм, с топченца накрая и завити в краищата си. На Питър му изглеждаше като някакъв вид сплеснат паяк.
— Това ли е радио? — каза Алиша.
Майкъл се мръщеше, свил вежди.
— Не съм сигурен — призна той.
— Не си ли? Как така можеш да накараш един телефон да звъни, а не знаеш какво е това?
Майкъл потри предмета с чиста кърпа и го подържа на светлина.
— Това е някакъв предавател. Вероятно жиците са за това.