— Какво става с теб, Санжай? Защо говориш така?
Продължаваше да стои надвесена над него и въпреки това не успяваше да я види ясно.
— Добре съм. Уморен съм, това е.
— Но вече не си уморен.
— Не. Май не съм. Но мисля да поспя още малко.
— Джими идва. Пита какво ще се предприема за станцията.
Станцията. Какво за станцията?
— Ако пак дойде, какво да му кажа?
Тогава си спомни. Някой трябваше да слезе долу до станцията заради сигурността ѝ, заради всичко, което се случваше там.
— Гълън — каза той.
— Гълън ли? Той пък какво?
Чу въпросът ѝ през мъгла. Очите му отново се затвориха, ликът на Гълън се въртеше пред него, избледняваше, заместен от друг: образът на момичето, толкова малко. Очите ѝ. Очите ѝ бяха особени.
— Какво за Гълън, Санжай?
— За него ще е добре, какво ще кажеш? — чу се да казва, защото една част от него продължаваше да е в стаята, докато друга част, сънуващата, не беше. — Кажи му да изпрати Гълън.
Трийсет и две
Времето отлетя и настъпи нощта.
От Майкъл все още нямаше новини. Измъкнаха се от лечебницата и се разделиха: Майкъл тръгна към Фара, Алиша и Питър към паркинга за камиони да видят Кейлъб в една от празните кабини, в случай че Сам и Майло се върнат. Сара остана с момичето. Засега можеха само да чакат.
Камионът, в който се криеха, беше на две редици от затвора, достатъчно далече, за да останат незабелязани, но се откриваше поглед към вратата. Говореше се, че камионите са оставени от Строителите, които ги използвали за да приютяват работниците, издигнали стените и прожекторите. Доколкото Питър знаеше, никой не беше живял тук. Повечето от оборудването беше свалено, за да се стигне до тръбите и жиците. Всичките свръзки и уреди бяха взети, разглобени и намерили друго приложение. Отзад имаше място, където на платформа беше поставен матрак, отделен с лека плъзгаща се врата на релси и две уютни местенца, вградени в стените. В другия край имаше малка масичка с две пейки. Покрити с напукан винил, процепите в тъканта бяха пълни с трошлив порест материал, който при допир се разпадаше на прах.
Алиша носеше тесте карти, за да убият времето. Между раздаванията тя неспокойно се въртеше на пейката и поглеждаше през прозореца към затвора. Дейл и Съни си бяха тръгнали, на тяхно място стояха Гар Филипс и Холис Уилсън, които явно бяха решили да не предават поста. По някое време следобед се появи Кип Даръл с поднос храна. Друг не видяха.
Питър раздаваше. Алиша гледаше към прозореца, но се обърна и взе картите си от масата, погледна ги и се намръщи.
— Защо си ми дал такъв боклук?
И тя, и Питър подредиха картите си. Алиша извади червено вале. Питър покри и отвърна с осмица пика.
— Хайде.
Други пики нямаше, тегли карта от тестето. Алиша отново погледна през прозореца.
— Ще престанеш ли? — каза той. — Изнервяш ме.
Алиша не каза нищо. Наложи му се да тегли четири пъти, преди да покрие. Ръцете му бяха пълни с карти, отчайващо. Изравни и наблюдаваше, докато Алиша извади двойка купа, хвърли боята и игра с четири последователни карти, покри с дама, за да го върне към пиките.
Отново тегли. Тя имаше предостатъчно пики, усещаше го, но той нищо не можеше да направи. Направо го разби. Игра с шестица и наблюдаваше как тя слага една след друга картите, като накрая метна деветка каро и свали останалата част от картите си.
— Ти все така правиш, знаеш ли — каза тя, докато събираше картите. — Винаги играеш с най-слабата си боя.
Питър все още гледаше в своите карти, сякаш му е останало с какво да играе.
— Не знаех.
— Винаги.
До Първия звънец оставаше малко. Колко странно, помисли Питър, че няма да прекара нощта на пътеката.
— Какво ще правиш, ако Сам се върне? — попита Питър.
— Не знам. Ще се опитам да го замотая с приказки.
— А ако не успееш?
Вдигна рамо намръщена.
— Тогава ще му мисля.
Чуха Първия звънец.
— Не трябва да го правиш, нали знаеш — каза Алиша.
Искаше да ѝ отвърне: Нито пък ти. Но знаеше, че не е така.
— Имай ми вяра — каза Алиша, — нищо няма да се случи след Втория звънец. След миналата нощ вероятно всички са се изпокрили по къщите си. Ти по-добре иди и виж Сара. Също и Веригата. Виж дали е открил нещо.
— Тя какво е според теб?
Алиша сви рамене.
— Доколкото виждам, тя е едно изплашено хлапе. Което не обяснява нещото във врата ѝ, нито пък как е оцеляла навън. Може никога да не разберем. Да видим какво ще изнамери Майкъл.
— Но ми вярваш? За онова, което тя направи в търговския.
— Естествено, Питър — Алиша се мръщеше насреща му. — Защо да не ти вярвам?