— Историята си е налудничава.
— Щом казваш, че е станало така, значи е станало така. Досега не съм се съмнявала в теб, няма сега да започвам — изгледа го внимателно. — Но ти питаш заради друго, нали?
Помълча известно време, а после каза:
— Когато я погледнеш, какво виждаш?
— Питър, не знам. Какво трябва да видя?
Удари Вторият звънец. Алиша продължаваше да го гледа съсредоточено и да очаква отговора му. А той не можеше да опише с думи усещането си, думи, които да го предадат правдоподобно.
Отвън просветна: прожекторите се включиха. Питър раздвижи крака и стана.
— Наистина ли щеше да стреляш по Сам с арбалета днес? — попита я той.
Алиша го гледаше изотдолу, осветено отгоре, лицето ѝ попадаше в сянка.
— Честно ли? Не знам. Сигурно. После обаче щях да съжалявам.
Чакаше безмълвно. На пода лежеше раницата на Алиша с храна, вода и спален чувал, в нея беше и арбалетът ѝ.
— Хайде — насърчи го тя, насочила глава към вратата. — Да се махаме оттук.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
— Питър — разсмя се тя, — че кога не съм?
Във Фара Майкъл се блъскаше над свои и чужди проблеми. Но най-лошото от всичко беше миризмата.
Положението се беше влошило, наистина. Носеше се противна воня на пот от некъпано тяло и мръсни чорапи. Смрад от разкапано сирене и лук. Така здраво вонеше, че Майкъл едва събираше мислите си.
— По дяволите, Елтън, махни се от тук, става ли? Цялото място смърди от теб.
Старецът седеше на обичайното си място на пулта, вдясно от Майкъл. Ръцете му бяха тежко отпуснати върху подлакътниците на старата му количка, а лицето — леко извърнато в друга посока. След като бяха пуснали осветлението за нощта, нивата бяха всичките в зелено, засега. Каквото и да се е случило долу в станцията, тя все още захранваше с електричество планината, Майкъл отново се залови за работа върху предавателя, който сега лежеше на части върху плота, увеличени от лупата, която беше донесъл от бараката. Нервно очакваше посещение от Санжай, който да го попита за батериите. Готов беше всеки момента да омете всички части в чекмеджето. Но единствената официална визита беше от Джими късно следобед. На Джими не му беше толкова горещо, не беше зачервен и задъхан. Идването му привидно нямаше някаква цел, попита за батериите глуповато. Като че беше забравил всичко, свързано с тях, или пък бе прекалено притеснен да повдигне въпроса. Не беше влязъл и на метър от вратата, но вонята държеше всички на разстояние, като барикада от човешка смрад, и сякаш не обърна никакво внимание нито на лупата, която седеше там, където и малоумен щеше да я види, нито на отворения панел с оцветени кабели и открито захранване, нито на поялника до него върху плота.
— Сериозно ти говоря, Елтън. Ако ще спиш, спи отзад.
Старецът живна, пръстите му се вкопчиха в подлакътниците на стола. Обърна сляпото си сковано лице към Майкъл.
— Добре. Съжалявам — потри лице с ръка. — Запои ли го?
— Ще го запоя. Сериозно, Елтън. Не си сам тук. Кога за последен път си се къпал?
Старецът замълча. Като се замислеше човек, и самият той не изглеждаше изрядно, но пък стандартите, постигани от Елтън, бяха къде-къде по-високи. Потен, некъпан и отсъстващ по някакъв начин. Докато Майкъл гледаше, Елтън бавно насочи ръка към повърхността на пулта, пръстите му леко потупваха търсещо, докато не напипаха слушалките, макар да не си ги сложи.
— Добре ли си?
— Хъммм?
— Казвам, че не изглеждаш много добре.
— Има ли осветление?
— От цял час. Колко дълбоко си спал?
Елтън облиза устни непохватно. Какво ставаше? Дали не беше нещо със зъбите му?
— Може и да си прав. Може и да трябва да си легна.
Старецът се затътри и зашляпа по тесния коридор, който свързваше работната зона със задната част на постройката. Майкъл чу проскърцването на пружината, когато тялото му се стовари отгоре ѝ.
Хубаво поне, че не беше в стаята.
Майкъл отново се съсредоточи върху работата, която стоеше пред него. Оказа се прав за предмета във врата на момичето. Предавателят беше свързан с чип с памет, какъвто виждаше за пръв път. Много по-малък и без каквито и да било видими входове, освен чифт мънички златни нитове. Единият беше свързан с предавателя, а другият със снопчето жици. Така че или жиците бяха антена и предавателят източваше чипа, което беше малко вероятно, или пък самите жици бяха някакви сензори, източникът на данните, които чипът записваше.
Единственият сигурен начин да се разбере беше да се разчетат данните в чипа. А единственият начин да го направи беше, като го запои към главния компютър. Рисковано беше. Майкъл се канеше да запоява предмет с неизвестно предназначение към самото контролно табло. Системата можеше и да не го отчете. Или щеше да се срине и прожекторите да угаснат. Най-мъдро щеше да е да почака до сутринта. Но вече беше стигнал до истинския миг, умът му беше погълнат от проблема като катерица, заръфала ядка със зъбите си. Не можеше да чака, дори и да искаше.