Момичето не каза нищо, не показа нищо. Защо да ти казвам името си?
— Какво пък, няма нищо — каза Питър. — Няма значение за мен. Нека поседим заедно.
И това направи, поседя с нея в тъмното. Времето минаваше и лицето на момичето се отпусна. Изтекоха още минути, без тя да даде знак, че осъзнава присъствието му, и отново затвори очи.
Докато Питър чакаше тихо, внезапно го налегна умора и се отнесе в свой спомен: нощем, преди много време, когато беше дошъл в Лечебницата и видял майка му да се грижи за един от пациентите, както той правеше сега. Не помнеше кой е бил пациентът, всъщност споменът беше от няколко навързани спомена. Възможно беше да е спомен от една нощ или от много. Но в нощта, която си спомняше, той беше минал през завесата и заварил майка си да седи на стол до едно от леглата, с наклонена глава. Разбра, че спи. На леглото лежеше дете, мъничко телце, скрито в мрака. Единственото осветление идваше от свещ, поставена на поднос до леглото. Той се приближи, без да говори. В стаята нямаше друг. Майка му се размърда, извърна лице към него. Млада беше и здрава, а той щастлив, толкова щастлив, да я види отново.
Грижи се за брат си, Тео.
— Мамо — каза той. — Аз съм Питър.
Той не е силен като теб.
Гласове, които идваха отвън, и тропот от отваряне на врата, го изтръгнаха от съня. Сара влезе в отделението, а фенерът се полюляваше в ръката ѝ.
— Питър? Всичко наред ли е?
Той примигна на внезапната светлина. Отне му миг да осъзнае къде се намира. Беше се унесъл за минутка, но му се струваше, че е било за по-дълго. Споменът и сънят, към който го беше отвел, бяха изчезнали.
— Аз просто… Не знам.
— Защо се извиняваш?
— Май съм задрямал…
С фенера в ръка Сара докара масичка на колела до леглото, където момичето седеше, с будно и зорко изражение на лицето си.
— Как склони Дейл да те пусне?
— О, Дейл е разбран.
Сара седна на леглото на момичето и отвори чантата си, за да покаже какво носи: питка, ябълка и парче сирене.
— Гладна ли си?
Момичето ядеше бързо, унищожи храната с премерени хапки: първо хляба, после сиренето, което най-напред подозрително помириса, и накрая ябълката, чак до самата сърцевина. Когато приключи, избърса лицето си с ръка и размаза сок по страните си.
— Това го уредихме — заяви Сара. — Обноските ѝ не са от най-добрите, които съм виждала, но апетитът ѝ е приличен. Ще проверя превръзката ти, става ли?
Сара развърза ризата, отдръпна я и откри превързаното рамо на момичето, а останалото остана покрито. Сряза тъканта с ножици. Там, където беше попаднала стрелата, разкъсала кожата, мускула и натрошила костта, имаше само малка розовееща вдлъбнатина. Тя напомни на Питър за бебешка кожа, същата нежност и мекота на нова кожа.
— Всичките ми пациенти трябваше така да оздравяват. Няма смисъл да оставям тези шевове. Обърни се, за да прегледам гърба.
Момичето се подчини и се извърна на леглото. Сара взе пинсети и започна да издърпва конците от изходната рана, пускаше ги един по един в метално легенче.
— Някой друг знае ли за това? — попита Питър.
— Че е оздравяла ли? Според мен не.
— Тогава никой не е идвал да я види от този следобед.
Тя издърпа последния шев.
— Само Джими — издърпа обратно ризата на момичето над рамото ѝ. — Ето, готово.
— Джими? И какво е търсил?
— Не знам, предполагам, че Санжай го е пратил. — Сара се помести на леглото, за да погледне към Питър. — Много странно беше, всъщност. Не чух, че е влязъл, вдигам поглед, а той стърчи на прага с един такъв… израз на лицето.
— Израз?
— Не знам как иначе да го нарека. Обясних му, че не е проговорила и той си тръгна. Но това беше преди часове.
Изведнъж Питър се разтревожи. Какво искаше да каже тя с този „израз“? Какво е видял Джими?
Сара отново хвана пинсетите.
— Добре, ти си наред.
Питър тъкмо щеше да попита, Мой ред за какво?, но се сети за лакътя си. Превръзката отдавна се беше превърнала в мръсен парцал. Предполагаше, че прорезът вече е оздравял. От дни не го беше поглеждал.
Седна на едно от празните легла. Сара се настани до него и махна превръзката, разнесе се неприятен мирис на гниеща кожа.
— Ти изобщо направи ли си труда да поддържаш раната чиста?
— Ами… забравил съм.
Улови ръката му и се приведе с пинсетите. Питър усещаше очите на момичето, които настойчиво го наблюдаваха.
— Има ли новини от Майкъл?
Болката го прониза, когато тя измъкна рязко първия шев.
— По-внимателно.
— Няма да е зле да не мърдаш. — Сара отново нагласи ръката му, без да го поглежда, и пак се залови за работата. — Поспрях се във Фара на връщане от къщи. Още работеше. Елтън му помагаше.