— Елтън? Не е ли опасно?
— Не се притеснявай, може да му имаме вяра. — Вдигна разтревожен поглед. — Чудно как си говорим така изведнъж кой на кого да има вяра — потупа ръката му. — Поразмърдай я малко.
Сви ръка в юмрук, завъртя я.
— Направо е като нова.
Сара беше отишла до помпата, за да почисти инструментите. Обърна се и го погледна, докато бършеше ръцете си с кърпа.
— Честно, Питър. Понякога се тревожа за теб.
Осъзна, че още държи ръката си встрани от тялото. Непохватно я отпусна.
— Добре съм.
Тя изви вежди със съмнение, но замълча. Онази нощ след музиката, Арло, китарата му, когато всички бяха пили шайн, беше го споходило едно чувство, внезапна, почти физическа самота, но в момента, в който я целуна, го жегна вина. Не беше заради това, че не я харесва, нито пък че тя не беше дала ясен знак за интереса си към него. Думите, които Алиша каза на покрива на станцията, бяха верни. Сара беше очевидният избор за него. Но той не можеше да се насили да чувства нещо, което не чувстваше. У него имаше една част, която не се чувстваше достатъчно жива, за да я заслужи, да ѝ предложи онова, което тя му предлагаше.
— Докато си тук — каза Сара, — ще нагледам Маратонката. Да се уверя, че някой се е сетил да го нахрани.
— Какво чу?
— Цял ден съм тук. Ти сигурно знаеш повече от мен. — Когато Питър не отвърна, Сара сви рамене. — Очаквах хората да са разделени. Много гняв се разгоря миналата нощ. Най-добре е да мине известно време.
— Добре ще е Санжай да го обмисли, преди да прави каквото и да е с него. Лиш никога няма да отстъпи.
Сара сякаш замръзна. Вдигна чантата си от пода и я преметна отново през рамо без да го поглежда.
— Какво казах?
Но тя поклати глава.
— Забрави, Питър. Лиш не е мой проблем.
И излезе, завесата се спусна след нея. Как да разбира това?, помисли си Питър. Истина беше, че нямаше две по-различни жени от Алиша и Сара, а и нищо не ги задължаваше да се съобразяват една с друга. Може би Сара просто обвиняваше Алиша за смъртта на Учителката, която я порази най-силно. Сега, когато Питър го обмисляше, струваше му се по-очевидно. Не знаеше защо по-рано не се е сетил за това.
Момичето отново го наблюдаваше. Вдигна въпросително вежди: Какво има?
— Разстроена е — каза той. — Притеснена.
Отново си помисли: Колко странно само. Сякаш чуваше думите ѝ в главата си. Видеше ли го някой да говори така, щеше да реши, че си е загубил ума.
Тогава момичето направи нещо, което той изобщо не очакваше. Движена от неизвестна причина, тя стана от леглото и отиде до мивката. Заля помпата, натисна три пъти и напълни легенче с вода. Отнесе я до леглото, на което седеше Питър. Постави я на пръстения под, взе марля от количката и седна до него, наведе се и потопи кърпата във водата. После взе ръката му в своята и започна да потупва мястото на шевовете с влажната тъкан.
Усещаше дъха ѝ върху себе си, минаваше като бриз над влажната плът. Развила беше тъканта в ръката си, за да увеличи площта ѝ. Движенията ѝ вече бяха по-грижливи, не потупваше предпазливо, а внимателно оглаждаше, като махаше мръсотията и мъртвата кожа. Обикновена проява на любезност, да почисти кожата и въпреки това съвсем неочаквана: изпълнена беше с усещане, със спомени. Сетивата му се бяха съсредоточили върху случващото се, поглъщаха движенията на тъканта върху ръката му, дъха ѝ по кожата, като пеперуди около пламък. Отново беше момче, което е паднало и си е одрало лакътя, дотичало е и тя го почиства.
Ти ѝ липсваш.
Всеки мускул в тялото му трепна. Момичето държеше ръката му в здрава хватка, неподвижно. Нямаше изречени думи. Думите бяха в ума му. Тя стискаше ръката му, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.
— Какво…?
Липсваш ѝ, липсваш ѝ, липсваш ѝ.
Изправи се и си тръгна. Сърцето му биеше лудо в гърдите като на огромно, уловено в клетка животно. Облегна се с цялата си тежест на нещо като стъклена кабина и разпиля съдържанието на рафтовете зад себе си. Някой влезе през завесата, с периферното си зрение улавяше силуета. За миг разумът му се избистри и съсредоточи. Дейл Ливайн.
— Какво, по дяволите, става тук?
Питър преглътна, търсеше отговор. Дейл стоеше на прага с объркан вид, всичко в заварената сцена го объркваше. Обърна лице към момичето, което все още седеше на леглото с легенчето в краката, после отново погледна към Питър.
— Будна ли е? Мислех, че умира.
Питър най-накрая успя да проговори.
— Трябва да… го запазиш в тайна.
— По дяволите, Питър. Джими знае ли за това?