— Съвсем сериозно — изведнъж разбра, че не излезе ли на мига от стаята, чисто и просто ще се разтвори. — Не казвай никому.
Обърна се, закачи Дейл на минаване, почти го блъсна, мина през завесата и излезе през вратата, тромаво слезе по стъпалата към осветения двор, в ума му се носеха думите липсваш ѝ, липсваш ѝ, липсваш ѝ, погледът му беше размазан от сълзите, изпълнили очите му.
Трийсет и четири
За Маусами Патал нощта започна в Убежището.
Седеше сама в Голямата стая, опитваше се да се научи да плете. Всички легла и бебешки кошчета бяха изнесени, децата спяха горе. Заковани дъски покриваха счупения прозорец, строшеното стъкло беше сметено, стаята и всички повърхности измити със спирт. Мирисът на спирт щеше да се усеща с дни.
Не биваше да е на това място. Толкова силно миришеше на алкохол, че очите ѝ се насълзяваха. Горкият Арло, мислеше Маусами. И Холис, убил брат си по този начин, макар да беше късмет, че го е направил. Не ѝ се мислеше какво щеше да се случи, ако беше пропуснал. А и, разбира се, Арло вече не беше Арло, както и Тео, ако все още е жив там някъде, вече не е Тео. Вирусът е отнел душата, любимия човек.
Седеше на стар стол-люлка за кърмачки, който откри в складово помещение. Нагласи до него малка масичка, а отгоре ѝ фенер, от който идваше достатъчно светлина, за да плете. Лей я беше научила на основните бодове, които ѝ се сториха доста лесни, когато започна, но после някъде обърка плетката. Бодовете не излизаха равни, хич даже, а левият ѝ палец, когато се опитваше да издърпа вълнената нишка около иглата, както ѝ беше показала Лей, някак пречеше. Ето я и нея: жена, която може да зареди стрела в арбалет за секунда и да изстреля половин дузина стрели за по-малко от пет, да уцели с нож смъртоносно в уязвимото място от шест метра тичешком, а изплитането на чифт бебешки чорапчета беше свръх възможностите ѝ. Вниманието ѝ така се отнасяше, че на два пъти кълбото с вълнена прежда се търкулваше от скута ѝ, падаше на пода и се търкаляше из стаята, а когато се опитваше да го придърпа обратно, забравяше докъде е и трябваше да започва отново.
Част от нея отказваше да приеме новината, че Тео е изчезнал. Намислила беше да му съобщи за бебето по време на пътуването, през първата им нощ в станцията. С нейните стаи като лабиринти, здрави стени и врати, които се заключваха, нямаше да е трудно да се окажат насаме. Това беше и причината, ако трябваше да е честна със себе си, за цялата създала се ситуация.
Събирането с Гълън: защо го направи? Постъпи жестоко, защото той не беше лош човек, едва ли беше негова вината, че не го обича, че дори не го харесва, вече не го харесва. Блъф. Така стана. За да измъкне Тео от унинието му. И когато онази нощ на Стената му каза: Може пък да се омъжа за Гълън Строс, а Тео отвърна: Добре, щом така искаш, искам само да си щастлива, блъфът се превърна в друго, в нейно задължение, с което да докаже, че той греши. Сгрешил е за нея, за себе си, за всичко. Трябва да опиташ. Трябва да действаш. Да надделееш над обстоятелствата и да се справиш. Проява на инат, това беше женитбата ѝ с Гълън Строс, и то заради Тео Джаксън.
За известно време през по-голямата част от лятото и началото на есента тя полагаше усилия бракът ѝ да върви. Надяваше се желаните чувства да станат истински и за малко дори успя, поради единствената причина, че явно самото ѝ съществуване правеше Гълън щастлив. И двамата бяха Стражи, затова не се виждаха много-много, нито пък поддържаха определен ежедневен ритъм; всъщност се оказа доста лесно да го избягва, защото в повечето случаи той беше дневна смяна, тънък, но непогрешим знак, че е завършил последен в класа си, а с тези очи изобщо не го биваше за работа нощем. Понякога, като погледнеше към нея с кривогледите си очи, тя се чудеше дали точно тя е момичето, което обича. Може и да е някоя друга жена, която вижда, някоя, която си е измислил.
Откри как да сведе до минимум присъствието му около себе си.
Почти: защото не беше възможно да не лягаш до съпруга си. Той мил ли е с тебе? попита я майка ѝ. Любезен ли е? Интересува ли се какво се случва с теб? Само това искам да знам. Гълън обаче беше твърде щастлив, за да е мил. Не мога да повярвам!, говореха лицето и тялото му. Не мога да повярвам, че си моя! А тя не беше, докато Гълън пуфтеше и сумтеше над нея в мрака, Маусами беше на километри от него. Колкото по-усърден беше да е съпруг, толкова по-вяло тя му беше съпруга, докато — това беше лошата част, онази, която ѝ изглеждаше нечестна — разбра, че той я отблъсква. След първия сняг тя се улови, че ѝ се ще да затвори очи и да го заличи от лицето на земята. А това разпалваше усърдието на Гълън, както и нейното отвращение към него.