Как така не разбра, че бебето не е негово? Човекът не можеше ли да си направи елементарна сметка?
Наистина, тя натъкми числата. Сутринта, когато я завари да повръща закуската си на бунището, тя му беше казала за три цикъла, а всъщност бяха два. Три и бебето беше на Гълън, два и вече не беше. Гълън беше дошъл при нея само веднъж в месеца, в който забременя, тя го отблъсна и измисли някакъв претекст, дори не помнеше какъв. Не, Маусами идеално знаеше кога и от кого. Случи се долу в станцията. Там бяха Тео, Алиша и Дейл Ливайн. Четиримата до късно играха на карти в контролната стая, а после Алиша и Дейл си легнаха. Изведнъж двамата с Тео се оказаха насаме, за пръв път от сватбата ѝ. Тя се разплака, изненадана колко много плач се е насъбрал у нея и как иска да се излее навън. Тео я прегърна, за да я успокои. И тя искаше същото, признаха си и двамата колко много съжаляват, а след това всичко се реши за трийсет секунди. Не устояха пред удалата се възможност.
След това почти не го видя. Прибраха се на следващата сутрин и животът се върна към обичайния си ритъм, но изобщо не беше обичаен. Тя имаше тайна. Лежеше като нагрят камък в нея, лично нейно греещо щастие. Дори Гълън забеляза промяната, подхвърли нещо покрай Стената, Радвам се, че настроението ти се е подобрило. Хубаво е, че те виждам да се усмихваш. (Обзе я желание, съвсем безсмислено и непосилно изкушение, дружелюбно да му съобщи новината, за да сподели радостта от нея.) Не знаеше какво щеше да последва, изобщо не беше помислила. Когато цикълът ѝ не дойде, почти не се замисли. Далеч не беше редовна, открай време идваше и спираше, щом му скимне. Можеше да мисли само за следващото пътуване до станцията, когато отново щеше да се люби с Тео Джаксън. Виждаше го на пътеката, разбира се, на вечерните събирания, но не беше същото, не можеха да се докосват, дори да говорят. Налагаше са да почака. Но дори и чакането, мъчителното пълзене на дните — датата на следващото им пътуване до станцията беше ясно написана на списъка, където всички да го виждат — беше част от щастието, несигурността на любовта.
Тогава пропусна още един цикъл и Гълън я хвана да повръща на бунището.
Естествено, бременна беше. Как не го предвиди? Как се е изплъзнало от вниманието ѝ? Защото единственото, което Тео не искаше, беше бебе. Може би при подходящи обстоятелства тя щеше да го склони. Но не и при тези.
После ѝ хрумна друго, изгря с проста яснота: бебе. Щеше да си има бебе. Нейното бебе, бебето на Тео, тяхното бебе. Бебето не беше идея, каквато беше любовта. А факт. Същество с разум и с естество, човек можеше да го възприеме както си иска, но бебето не се интересуваше от това. Самото му съществуване изискваше вяра в бъдещето: бъдещето, в което то щеше да пълзи, да върви, да живее. Бебето беше късче време, дадено обещание, което на свой ред щеше да накара света да отвърне с обещание. Бебето беше най-старата сделка, с която да се продължи животът.
Може би Тео Джаксън се нуждаеше точно от бебе.
Това щеше да му съобщи Маусами долу в станцията, в малката стая с рафтовете, която вече беше тяхна. Представяла си беше сцената, разигравала беше безкрай начини, някои от които добри, а други не, най-лошият беше онзи, в който тя губеше присъствие на духа и си замълчаваше. (Следващият най-лош беше: Тео се досеща, нея я хваща страх и казва, че бебето е на Гълън.) Надяваше се да види как в погледа му пламва светлина. Светлината, която беше угаснала отдавна. Бебе, щеше да каже. Нашето бебе. Какво да правим? — Каквото правят всички, щеше да му отвърне тя и тогава той отново щеше да я прегърне и така, защитена и закриляна от прегръдката му, да разбере, че всичко ще е наред. Двамата щяха да се изправят пред Гълън — да се изправят пред всички — заедно.
Това вече никога нямаше да се случи. Историята, която си беше съчинила, остана само това: история.
Чу стъпки, които идваха към нея. Тежка, тромава походка, която познаваше. Какво трябваше да направи за минутка спокойствие?
Вината обаче не беше негова, напомни си тя отново, Гълън за нищо нямаше вина.
— Какво правиш тук долу, Маус? Навсякъде те търсих.
Стоеше над нея. Тя сви рамене, не вдигаше очи от ужасното си плетиво.
— Не трябва да си тук.
— Дезинфекцирано е, Гълън.
— Казвам, че не бива да си тук сама.
Маусами замълча. Какво правеше тук? Само преди ден щеше да се почувства дотолкова задушена от мястото, почти на косъм да загуби разсъдъка си. Откъде накъде си беше въобразила, че ще се научи да плете?
— Всичко е наред, Гейл. Добре ми е, където съм.