Почуди се дали заради вината го тормозеше така. Едва ли. Чувството беше по-близо до гняв — гняв от слабостта му, гняв заради това, че я обича така, както я обича, без тя да има каквато и да било заслуга за нея, гняв, че ще ѝ се наложи сама да го погледне в очите след раждането на бебето — бебе, което щеше по ирония на съдбата да е одрало кожата на Тео Джаксън и да му каже истината.
— Добре — той спря и се прокашля. — На сутринта тръгвам. Дойдох да ти го съобщя.
Отпусна куките, за да го погледне. На оскъдната светлина той я гледаше примижал, а лицето му изглеждаше сбръчкано и момчешко.
— Какво означава „тръгвам“?
— Джими иска да охранявам станцията. След като Арло го няма, не знаем какво става там.
— По дяволите, Гълън. Защо изпраща теб?
— Не мога да се справя според теб ли?
— Не съм казала това, Гълън — въздъхна. — Само се чудя защо точно ти, това е. Преди не си ходил там.
— Някой трябва да отиде. Може би си мисли, че съм най-подходящ за задачата.
Вложи всички сили, за да си даде вид, че се съгласява.
— Ще внимаваш, нали? Бъди нащрек.
— Звучиш искрено.
Маусами не знаеше какво да отговори. Изведнъж се почувства уморена.
— Разбира се, че съм искрена, Гейл.
— Защото ако не си, вероятно ще е най-добре да го кажеш.
Да му каже, помисли си тя. Защо просто не му беше казала?
— Върви, всичко е наред — Отново се залови за плетенето. — Когато се върнеш, ще съм тук. Върви в станцията.
— За толкова глупав ли ме смяташ?
Гълън стоеше с ръце встрани и се взираше в нея. Едната му ръка, дясната, която беше близо до ножа, трепна неволно и недоловимо.
— Не съм… казвала такова нещо. Не съм, разбра ли.
Измина миг мълчание. Ръката му вече лежеше на колана до дръжката на ножа.
— Гълън? — внимателно попита. — Какво правиш?
Въпросът го подразни.
— Защо питаш?
— Заради начина, по който си се вторачил в мен. Заради движенията на ръката ти.
Сведе поглед към ръката си. От гърлото му се разнесе хъмкане.
— Не знам — намръщи се. — Май ме свари неподготвен.
— Няма ли да те търсят на пътеката? Не трябва ли да си там?
Ето, помисли си тя, имаше странна обърканост в изражението му, като че не я виждаше съвсем.
— Май по-добре да тръгвам — каза той.
Но не понечи да си тръгне, нито премести ръката си.
— Ще се видим след няколко дни тогава — каза Маусами.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали отиваш в станцията, Гълън. Не каза ли това?
По лицето му проблесна спомен.
— Да, утре отивам там.
— Нали ще се грижиш за себе си? Сериозно. Бъди нащрек.
— Добре. Ще съм нащрек.
Слушаше как стъпките му се отдалечават и заглъхват по коридора, шумът от тях внезапно секна, когато вратата на Голямата стая се затвори след него. Чак тогава Маусами осъзна, че е измъкнала едната от иглите и я стиска в юмрук. Огледа стаята, която изведнъж ѝ се стори прекалено просторна, изоставена, пуста без леглата и бебешките кошчета. Всичките Малки ги нямаше.
Тогава я обзе предчувствието, студено трепване отвътре: нещо щеше да се случи.
VI
Нощ на Сеч и на Звезди
Трийсет и пет
Деветдесет и две години, осем месеца и двайсет и шест дена, след като последният автобус изкачи пътя нагоре в планината, душите от Първата колония живееха така:
Под светлината на прожекторите.
Според Единствения закон.
Според обичая.
Според инстинкта.
Ден след ден.
Сами и с онези, които бяха родили.
Под защитата на Стражата.
С авторитета на Дома.
Без Армията.
Без памет.
Без света.
Без звездите.
За Леля която живееше усамотено в къщата си на поляната, нощта — Нощта на Сечта и на Звездите — започна като много нощи преди нея. Седеше на масата в изпълнената с пара кухня и пишеше книгата си. Следобед беше взела куп листове, вкоравени от слънцето, които винаги ѝ приличаха на уловили в себе си слънчевата светлина правоъгълници, и прекара остатъка от светлите часове на деня в подготовката им: подряза краищата им с гилотината за хартия, отвори свитъка и обвивката му от опъната агнешка кожа, внимателно разхлаби шевовете, които придържаха страниците, взе иглата и вдяна конец в нея, за да пришие новите страници в тях. Работата беше бавна и носеше удовлетворение, както всяка задача, която изисква време и отдаденост. Приключи и прожекторите светнаха.