Выбрать главу

Почуди се дали заради вината го тормозеше така. Едва ли. Чувството беше по-близо до гняв — гняв от слабостта му, гняв заради това, че я обича така, както я обича, без тя да има каквато и да било заслуга за нея, гняв, че ще ѝ се наложи сама да го погледне в очите след раждането на бебето — бебе, което щеше по ирония на съдбата да е одрало кожата на Тео Джаксън и да му каже истината.

— Добре — той спря и се прокашля. — На сутринта тръгвам. Дойдох да ти го съобщя.

Отпусна куките, за да го погледне. На оскъдната светлина той я гледаше примижал, а лицето му изглеждаше сбръчкано и момчешко.

— Какво означава „тръгвам“?

— Джими иска да охранявам станцията. След като Арло го няма, не знаем какво става там.

— По дяволите, Гълън. Защо изпраща теб?

— Не мога да се справя според теб ли?

— Не съм казала това, Гълън — въздъхна. — Само се чудя защо точно ти, това е. Преди не си ходил там.

— Някой трябва да отиде. Може би си мисли, че съм най-подходящ за задачата.

Вложи всички сили, за да си даде вид, че се съгласява.

— Ще внимаваш, нали? Бъди нащрек.

— Звучиш искрено.

Маусами не знаеше какво да отговори. Изведнъж се почувства уморена.

— Разбира се, че съм искрена, Гейл.

— Защото ако не си, вероятно ще е най-добре да го кажеш.

Да му каже, помисли си тя. Защо просто не му беше казала?

— Върви, всичко е наред — Отново се залови за плетенето. — Когато се върнеш, ще съм тук. Върви в станцията.

— За толкова глупав ли ме смяташ?

Гълън стоеше с ръце встрани и се взираше в нея. Едната му ръка, дясната, която беше близо до ножа, трепна неволно и недоловимо.

— Не съм… казвала такова нещо. Не съм, разбра ли.

Измина миг мълчание. Ръката му вече лежеше на колана до дръжката на ножа.

— Гълън? — внимателно попита. — Какво правиш?

Въпросът го подразни.

— Защо питаш?

— Заради начина, по който си се вторачил в мен. Заради движенията на ръката ти.

Сведе поглед към ръката си. От гърлото му се разнесе хъмкане.

— Не знам — намръщи се. — Май ме свари неподготвен.

— Няма ли да те търсят на пътеката? Не трябва ли да си там?

Ето, помисли си тя, имаше странна обърканост в изражението му, като че не я виждаше съвсем.

— Май по-добре да тръгвам — каза той.

Но не понечи да си тръгне, нито премести ръката си.

— Ще се видим след няколко дни тогава — каза Маусами.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали отиваш в станцията, Гълън. Не каза ли това?

По лицето му проблесна спомен.

— Да, утре отивам там.

— Нали ще се грижиш за себе си? Сериозно. Бъди нащрек.

— Добре. Ще съм нащрек.

Слушаше как стъпките му се отдалечават и заглъхват по коридора, шумът от тях внезапно секна, когато вратата на Голямата стая се затвори след него. Чак тогава Маусами осъзна, че е измъкнала едната от иглите и я стиска в юмрук. Огледа стаята, която изведнъж ѝ се стори прекалено просторна, изоставена, пуста без леглата и бебешките кошчета. Всичките Малки ги нямаше.

Тогава я обзе предчувствието, студено трепване отвътре: нещо щеше да се случи.

VI

Нощ на Сеч и на Звезди

А щом щастливо изберат се двама,обсажда ги война, и смърт, и болести щастието им изчезва сякаш.Неясен звук, лек сън, случайна сянка,нетрайно като мълния среднощна,която във избухване и гнявразкрива в миг небето и земята,ала преди човек да каже „Виж!“,отново е потънала безследновъв челюстите черни на нощта —тъй бързо, както чезне всичко светло!
Шекспир
Сън в лятна нощ

Трийсет и пет

Деветдесет и две години, осем месеца и двайсет и шест дена, след като последният автобус изкачи пътя нагоре в планината, душите от Първата колония живееха така:

Под светлината на прожекторите.

Според Единствения закон.

Според обичая.

Според инстинкта.

Ден след ден.

Сами и с онези, които бяха родили.

Под защитата на Стражата.

С авторитета на Дома.

Без Армията.

Без памет.

Без света.

Без звездите.

За Леля която живееше усамотено в къщата си на поляната, нощта — Нощта на Сечта и на Звездите — започна като много нощи преди нея. Седеше на масата в изпълнената с пара кухня и пишеше книгата си. Следобед беше взела куп листове, вкоравени от слънцето, които винаги ѝ приличаха на уловили в себе си слънчевата светлина правоъгълници, и прекара остатъка от светлите часове на деня в подготовката им: подряза краищата им с гилотината за хартия, отвори свитъка и обвивката му от опъната агнешка кожа, внимателно разхлаби шевовете, които придържаха страниците, взе иглата и вдяна конец в нея, за да пришие новите страници в тях. Работата беше бавна и носеше удовлетворение, както всяка задача, която изисква време и отдаденост. Приключи и прожекторите светнаха.