Чудно как всички мислеха, че пише все същата книга.
Доколкото си спомняше, работеше над двайсет и седмата. Струваше ѝ се, че щом отвори чекмедже, заподрежда чаши в шкафа, понечва да помете под леглото, непрекъснато се натъкваше на някоя от предишните. Предполагаше, че тъкмо затова ги слагаше тук и там, без да са подредени в равна редица на някой рафт, за да ги съзерцава. Откриеше ли някоя, сякаш се натъкваше на стар приятел.
Повечето разказваха едни и същи истории. Истории, които си спомняше от света, какъвто беше. Лека-полека някой забравен от нея спомен за този свят изплуваше от мъглявината, като телевизията и глуповатите предавания (синьо-зеленият блясък и гласът на баща ѝ: Айда, изключи проклетото нещо, нали знаеш, че от нея само оглупяваш?); или пък внезапно се потапяше в спомен със слънчеви лъчи, които струят върху лист на растение, повей, понесъл със себе си ухание. И у нея нахлуваха усещания, които бяха призраци от миналото. Есенният ден в парка и водните струи на издигащ се фонтан, особения начин, по който светлината на следобеда се отразяваше в струите ѝ, като огромно цвете от бляскави капки; приятелката ѝ Шерийз, момиченцето, които живееше малко след ъгъла, седеше до нея на стъпало и ѝ показваше падналия си зъб, държеше окървавеното зъбче в ръката си, за да може Леля да го види. (Феята на зъбчетата не съществува, знам, обаче винаги ми носи по долар.) Майка ѝ сгъва прането в кухнята, облечена в любимата си лятна рокля в бледозелено, тръсва кърпата, от която се понася облаче ухание, преди да я сгъне на гърдите си. Дойдат ли така спомените, Леля знае, че нощта ще е добра за писане, едните спомени ще поведат други, като коридор с врати, мисълта ѝ ще ги следва и ще пише чак докато утринното слънце не изгрее в прозорците.
Не и тази нощ, помисли си Леля, докато потапяше върха на писалката си в чашата с мастило и оглаждаше с ръка страницата под нея. Тази нощ не беше отредена за старите спомени. Искаше да пише за Питър. Очакваше момчето, което носеше звезди у себе си, да дойде направо при нея.
Хората и спомените идваха при нея по свое усмотрение. Мислеше, че причината е в дългия ѝ живот, като че самата тя беше книга, и то съставена от години. Спомняше си нощта, в която Прудънс Джаксън застана на прага ѝ. Жената боледуваше от рак, отиваше си без време. Стоеше пред вратата на Леля, толкова крехка и слаба, че дори полъх на вятъра можеше да я събори, притискаше към гърдите си кутия. Толкова пъти го беше виждала Леля, това проклятие в костите. Пред него човек беше безпомощен и за него не можеше да се направи друго, освен да бъде изслушан и да изпълнят молбата му. Онази нощ Леля това и направи. Взе кутията и я скри на сигурно място. Само месец по-късно Прудънс Джаксън почина.
Той сам трябва да дойде. Така каза Прудънс на Леля, думи, изпълнени с истина; такъв беше ходът на събитията. Те идваха със свой собствен ход, в свой час, като влак, който човек трябва да улови. Понякога беше лесно, човек само трябваше да се качи на него, влакът беше декориран с плюш и удобен, пълен с хора, които се усмихваха мълчешком, кондукторът надупчваше билета и разрошваше косата с голямата си ръка, Ама не си ли хубавица, най-хубавото момиченце на света, късметлийка си, госпожице, да пътешестваш дълго с влак и с татко си, казваше той, докато потъваш в сънлива омая на мястото си, отпиваш от джинджифиловия ейл от кутията и наблюдаваш как светът се носи във вълшебна тишина покрай прозореца сред високите сгради на града под ясната есенна светлина, сред задните фасади на сградите с полюляващото се пране, прелезите с бариери, където някое момче маха с ръка от колелото си, а после горите и нивите с по някоя крава на паша.
За Питър, помисли си тя, не за влака, а за Питър искаше да пише. (Закъде обаче се бяха се бяха запътили онзи път, двамата заедно, тя и нейният татко, Мънроу Джаксън? Отиваха на гости на баба ѝ и братовчедите ѝ, спомни си Леля, на място, което се наричаше Даунсаут.) Питър и влакът. Защото понякога се случваше лесно, а понякога се случваше другояче, трудно; събитията в живота на човека го сполитаха и той можеше само да се вкопчи здраво и да не се пуска. Старият му живот приключваше и влакът го отнасяше към нов, изведнъж се оказваше, че стои сред прахта, заобиколен от хеликоптери и войници, трябваше да си спомня близките си само по снимка, която майка му, която няма да види повече до края на живота си, е пъхнала в платото му, докато го е прегръщала на прага.