Леля чу хлопането по вратата, мрежата се отвори и се затръшна след човека, който високо попита дали може да влезе. Тя вече почти беше спряла с глупавия си плач. Обеща си повече да не го прави. Айда, каза си, край на сълзите за неща, които не можеш да промениш. Но ето че след толкова години спомените за майка ѝ въздействаха по този начин, вмъкнала беше снимката в джоба ѝ със съзнанието, че когато Айда я открие, майка ѝ и баща ѝ ще са мъртви.
— Лельо?
Очакваше да е Питър с въпросите си за момичето, но не беше той. Не разпозна лицето, което се носеше в мъглата на зрението ѝ. Мъгляво, тясно мъжко лице, сякаш се е размазал във врата.
— Аз съм Джими, Лельо. Джими Молиноу.
Джими Молиноу ли? И как така. Той не почина ли?
— Лельо, плачеш.
— Плача, ами как, влезе ми нещо в окото.
Настани се на стола срещу нея. След като откри правилния чифт очила от връвчиците на врата си, видя, че наистина е, както твърдеше, от рода Молиноу. Нос като този можеше да е само от рода Молиноу.
— И какво искаш? Заради Бродницата ли дойде?
— Ти знаеш ли за нея, Лельо?
— Тази сутрин мина вестител. Каза, че намерили момиче някакво.
Не беше сигурна какво го води при нея. Излъчваше тъга, поражение. Обикновено Леля на драго сърце посрещаше гост, който да ѝ прави компания, но пред мълчанието на този странен, потиснат мъж, когото смътно разпознаваше, седнал насреща ѝ с кучешкото си лице, започна да я обзема неспокойствие. Хората не биваше да се натрапват безпричинно.
— Не знам точно защо дойдох тук. Май имаше нещо, което трябваше да ти кажа — въздъхна тежко и потри лице с ръка. — Всъщност трябва да съм на стената, знаеш.
— Щом казваш.
— Да, добре. Нали там трябва да е Първият капитан? На стената, нали? — не гледаше към нея, а в ръцете си. Поклати глава, сякаш за да потвърди, че Стената е онова място на Земята, където искаше да е. — Голяма работа е, нали? Аз съм Първи капитан.
Леля нямаше какво да отвърне. Каквото и да му се въртеше в съзнанието, не беше свързано с нея. Понякога човек не можеше да поправи бедите с думи и точно такъв ѝ се струваше случаят.
— Лельо, ще ми направиш ли от твоя чай?
— Да ти направя, щом искаш.
— Ако не те притеснявам.
Притесняваше я, но нямаше как да се измъкне. Изправи се и постави чайника да ври. А мъжът на име Джими Молиноу безмълвно седеше на масата, загледан в ръцете си. Водата в чайника завря, тя я изля през цедката в две чаши и ги отнесе на масата.
— Внимавай. Па̀ри.
Предпазливо отпи. Изглежда, вече изобщо не му беше до приказки. Което я устройваше, предвид обстоятелствата. Хората наминаваха през дома ѝ от време на време да споделят свои проблеми, лични, вероятно с мисълта, че понеже живее сама и рядко вижда хора, няма и на кого друг да каже. Може пък този Джими Молиноу да има проблеми с жена си.
— Знаеш ли какво разправят за твоя чай, Лельо? — мръщеше се над чашата, сякаш отговорът, който търсеше, беше някъде в нея.
— Какво разправят?
— Че заради него си такава дълголетница.
Минутите течаха, тишината тежеше и ги притискаше. Най-после той допи чая си и се намръщи на вкуса му, после върна чашата на масата.
— Благодаря, Лельо. — Уморено се изправи. — Най-добре да тръгвам. Приятно ми беше да си поговорим.
— Драго ми беше.
На вратата се поспря с ръка на рамката.
— Аз съм Джими — каза пак, — Джими Молиноу.
— Знам те кой си.
— За всеки случай — добави той. — Ако някой попита просто.
Събитията започнаха с посещението на Джими в къщата на Леля, откъдето беше предначертано да оставят объркана следа след себе си, като се започне с името. Нощта на Сечта и Звездите всъщност се състоеше от три нощи, разделени от два дни. Както при всяко подобно стечение на обстоятелствата, предопределено да се помни не само в непосредствена близост, но и много години след това, времето изглеждаше сгъстено. Всеобща грешка на припомнянето беше при разказа на събитията те да се предават наситено и свързано, като се започне с определянето на даден период от време. Този сезон. Тази година. Нощта на Сечта и Звездите.
Грешката се съпътстваше от факта, че събитията от нощта на шейсет и петия ден от лятото, когато започнаха и протекоха в поредица от отделни отрязъци, застъпващи се хронологично, тези отрязъци не бяха напълно осъзнавани като отделни от предходните и следващите ги. Събитията произтичаха навсякъде. Докато Стария Чоу ставаше от постелята, която споделяше със съпругата си Констанс, тласкан от тайнствена принуда да отиде до Склада, в другата част на Колонията Уолтър Фишър си мислеше да направи същото. Но фактът, че той беше прекалено пиян да се надигне от леглото и да надене ботушите си, забави посещението му в Склада, както и да открие какво лежи там, с двайсет и четири часа. Връзката между тези двама мъже беше, че и двамата видяха момичето, Момичето от Никъде, когато Домът посети призори Лечебницата; наистина не всеки, която я беше виждал, изживяваше подобно въздействие. Дейна Къртис беше от напълно неповлиялите се, както и Майкъл Фишър. Самото момиче не беше източник, а проводник, начин да се изживее определено усещане — усещането на изгубените души, — да навлезе в умовете в най-податливите места, а имаше и такива като Алиша, които никога никак нямаше да бъдат засегнати. Което не важеше за Сара Фишър и Питър Джаксън, които изпитваха по свой особен начин въздействието на момичето. Във всеки случай, на онези, които я бяха срещнали, повлия благотворно, макар и тревожно: миг на единение с техните многообичани мъртви.