Най-напред капитан Джими Молиноу се таеше отвън в сенките на къщата си в края на поляната. Още не беше се появил на пътеката, което предизвиква голямо смущение сред Стражата и доведе до припряното обявяване на заместник в лицето на племенника на Санжай, Йън, за временен Първи Капитан. Джими решаваше да иде или да не иде във Фара, да избие когото намери там и да изгаси прожекторите. Въпреки че подтикът за подобна гибел и последен акт да беше назрявал цял ден в него, доби ясна форма в съзнанието му едва след чашата чай в обвитата с пара кухня на Леля. А ако в този момент някой се беше сблъскал с него, докато стоеше там и му зададеше въпроса какво прави, той нямаше да може да му отговори. Нямаше да е в състояние да обясни желанието си, което сякаш едновременно идваше издълбоко в него и не беше съвсем негово. В къщата спяха дъщерите му, Алис и Ейвъри, както и съпругата му Карън. Докато бяха женени, се случваха периоди, в които Джими не обичаше Карън така, както се полагаше (беше тайно влюбен в Со Рамирез), но не се съмняваше в нейната любов, която изглеждаше безгранична, непоклатима и намерила физически израз в двете им дъщерички, които ѝ бяха одрали кожата. Алис беше на единайсет, а Ейвъри на девет. В нежните им погледи, миловидни сърцевидни лица и сладки меланхолични изражения — знаеше се, че и двете ревват и при най-малкия повод — Джими винаги усещаше успокояващата сила на историческото продължение и когато го налягаха черни чувства, както се случваше понякога и отвътре го изпълваше прилив на тъмнина, мисълта за дъщерите му неизменно го изтръгваше от мрака.
А ето че колкото повече стоеше там и се криеше в сенките, толкова по-силен ставаше подтикът да загаси прожекторите. Идеята беше напълно отделна и в разрез с представата за спящото му семейство. Усещаше се несвой, странен, сякаш зрителното му възприятие се беше повредило. Отдръпна се от къщата си и когато стигна до основата на Стената, разбра какво трябва да направи. Обзе го огромно облекчение, обля го като душ, докато качваше стълбата, свързана с Огнева платформа Девет. Огнева платформа Девет беше известна като пост за сам човек заради разположението си над прекъсвача, неравност в Стената, защитаваща енергохранилището, не се виждаше и от двете ѝ прилежащи платформи. Най-тежкият пост, най-самотният пост и Джими знаеше, че тази вечер там ще е Со Рамирез.
Макар завладелите я чувства тепърва щяха да придобиват по-ясна форма от неназован страх, Со прекара нощта в притеснения. Но смътните предчувствия за нередност бяха предизвикани от по-различни, насочени към нея обвинения: разочарованията започнаха с молбата да се оттегли от поста Първи Капитан. Още в часовете на разследването Со откри, че не става дума за развитие, което се отхвърля от всички — отговорностите вече взимаха своята дан и накрая щеше да се наложи да се оттегли. Но далеч не искаше това да се случи с уволнение. Прибра се вкъщи, седна в кухнята и плака цели два часа. На четирийсет и три години имаше само нощите на пътеката и спорадичното задължително споделяне на храненето с Корт, който беше изпълнен с добри намерения, но още преди хиляда години пропусна да ѝ каже подходящите думи. Нямаше друго, освен Стражата. Корт беше в конюшните, както винаги, за минута-две си пожела да е у дома, но по-добре че не беше, вероятно щеше да стои с безпомощен израз на лицето, без да понечи да я утеши. Подобни жестове изобщо не се вписваха в неговите маниери на изразяване. (Три мъртви бебета в нея — три! — а той и тогава да не намери подходящите думи. Но от случилото се минаха години.)
Друг освен себе си нямаше как да обвинява. Това беше най-лошото. Тези идиотски книги! Со ги получи при Подялбата, докато лениво се ровеше из кошовете, където Уолтър държеше предметите, дето никой не искаше. Всичко беше заради глупавите книги! Щом веднъж разгърна подвързията на една от тях — всъщност седна на пода и се зачете, прегънала крака под себе си като една от Малките, насядали в кръг — историята я погълна, тя потъна в нея. („Защо, щом не е господин Талбот Карвър“, възкликна Шарлийн Дьо Фльор, докато слизаше по стълбите в дългата си шумоляща бална рокля, с широко отворени очи, пълни с искрена тревога при вида на високия, широкоплещест мъж, изправен в коридора в прашните си панталони за езда, чийто плат гладко се изопваше върху мъжественото му тяло. „Какви са намеренията ви, след като идвате тук, когато баща ми не си е у дома?“, „Красавицата на бала“ от Джордана Миксън; Издателство „Пашънит“, Ървингтън, Ню Йорк, 2014.) От вътрешната страна на корицата имаше снимка: усмихната жена с разпилени кичури тъмна коса, полегнала на легло върху дантелени възглавници. Ръцете и шията ѝ бяха открити, на главата ѝ стърчеше малка, подобна на диск шапка, която не беше достатъчно голяма дори и от дъжд да пази.