Откъде се появяваха? Как се раждаха? Сънища ли бяха, или нещо повече — внушения от скрита реалност, невидим план на съществуване, който се разкриваше нощем? Защо приличаха на спомени, и то на спомените на някой друг? И защо тази нощ всички жители на Първата колония сякаш потънаха в света на този сънуващ?
В Убежището една от трите Джи, Малката Джейн Рамирез, дъщеря на Бел и Рей Рамирез — същия Рамирез, който изведнъж се оказа сам и ужасяващо самотен в електростанцията, притеснен от подтици на зла сила, които нито можеше да сдържа, нито да изрази и в този момент сам се пържеше на оградата, по която течеше ток — а Джейн сънуваше мечка. Тъкмо беше навършила четири години. За мечките знаеше само от книгите и приказките, които им разказваше Учителката, били огромни благи горски същества, чиито покрити с козина тела и мили лица криеха благотворна животинска мъдрост. Така беше и с мечката в съня, поне в началото. Джейн не беше виждала истинска мечка, но видя вирал. Тя беше една от Малките в Убежището, които всъщност видяха вирала Арло Уилсън с очите си. Надигаше се от леглото си, което беше в последната редица, най-далече от вратата — жадна беше и искаше да помоли Учителката за чаша вода, — когато виралът нахлу през прозореца сред трясък на стъкло, метал и дърво и направо скочи отгоре ѝ. Отначало го взе за човек, защото приличаше на човек, с човешки движения и присъствие. Но не носеше никакви дрехи и беше странен, особено очите и устата му, освен това светеше. Гледаше я с тъга — тъгата му приличаше на тъгата на мечка — и Джейн тъкмо щеше да го попита какво му е, защо свети така, когато чу крясък, обърна се и видя Учителката да тича към тях. Надвеси се над Джейн като облак, стискаше в протегната си ръка ножа, който носеше скрит в ножница под издутата си пола, вдигнала другата си ръка, за да го удари като с чук. После Джейн не видя какво се случи, падна на пода и запълзя, но чу тих вик, разкъсващ звук и глух удар от падане. Последваха още крясъци: Насам!, казваше някой. Вижте тук!, а после още викове, крясъци и бъркотия сред пораснали хора, сред майки и бащи, които влизаха и излизаха, а после Джейн се оказа пъхната в креватчето си и набързо преместена с останалите Малки на горния етаж от жена, която плачеше. (Чак после разбра, че тази жена е майка ѝ.)
Никой не им обясни тези смущаващи събития, нито пък Джейн сподели какво е видяла. Учителката я нямаше. Някои от Малките — Фани Чоу, Боуау Грийнбърг и Барт Фишър — шепнешком разправяха, че е мъртва. Но според Джейн Учителката не беше мъртва. Да си мъртъв означаваше да лежиш на пода и да си заспал завинаги, а жената, която видя да скача и полита във въздуха, ни най-малко не изглеждаше мъртва. Напротив — в онзи миг Учителката изглеждаше изумително, неимоверно жива, изпълнена с грациозност и сила, която Джейн за пръв път виждаше, цялата нощ по-късно все още беше възхитена и объркана. Нейното съществуване беше наситено и изпълнено със стегнати движения, място на ред, сигурност и тиха рутина. Имаше и разправии и неприятности, дни, в които Учителката изглеждаше нервна от началото до края, а общо взето светът, който познаваше Джейн, беше изпълнен с изначална нежност. Учителката беше източникът на това чувство, то се излъчваше от нея, грееше като майчинска топлина, както слънцето грееше и затопляше въздуха и земята. Сега, обаче, в обърканите часове след нощните събития Джейн разбираше, че е видяла нещо тайно за жената, която самопожертвувателно се беше грижила за всички тях.
И тогава Джейн разбра, че беше видяла какво е любов. Нищо друго, освен силата на любовта, не можеше да накара Учителката да се хвърли към очакващите я ръце на светещия мъж, чиято светлина излъчваше могъщество. Той беше принцът-мечок, дошъл да я отведе в своя замък в гората. Сигурно там беше сега Учителката и затова малките бяха преместени на по-горния етаж — за да я чакат. Когато се върнеше при тях, наистина като кралица на гората, те отново щяха да слязат долу в Голямата стая, да я посрещнат и да празнуват с нея.