Такива истории разказваше Джейн на себе си, докато спеше в стаята с още петнайсет други малки, които сънуваха различни сънища. В съня на Джейн, който започна като повторение на предишната нощ, тя скачаше на леглото си в Голямата стая, когато видя мечока да влиза. Този път той не влезе през прозореца, а през малката и отдалечена врата и изглеждаше по-различен от предишната нощ, дебел и рунтав като мечките в книгите, пристъпваше предпазливо и добродушно на четири лапи към нея. Когато стигна до леглото на Джейн, седна на задницата си и бавно се изправи, като откри мъхестото руно на широкото си гладко тумбаче, огромната си мечешка глава, влажните мечешки очи и огромните, дълги ръце. Гледката беше великолепна, странна и позната, като подарък, за който Джейн отдавна си знае, че ще получи, а сърчицето ѝ на четиригодишно момиченце заби от възхита пред това огромно и благородно същество. Мечокът постоя за миг така, поглъщаше я със замисленото си изражение, после ѝ каза, докато тя не спираше да скача щастливо, каза ѝ с плътен, мъжки глас от горския си дом: Здравей, мъничка Джейн. Аз съм господин Мечо. Дойдох да те изям.
Стори ѝ се смешно. Джейн почувства гъдел в коремчето си и се разсмя. Но мечокът не отвърна на смеха ѝ, а докато мигът се точеше, тя забеляза и някои плашещи белези у него: хищните му криви нокти от подобните му на ръкавици лапи, големите и силни челюсти, очите, които вече не гледаха нито мъдро, нито дружелюбно, ами с някакъв мрачен, непонятен смисъл. Къде бяха другите Малки? Защо Джейн беше сама в Голямата стая? Но тя не беше сама. Учителката също беше в съня, стоеше зад леглото. Изглеждаше както обикновено, но някак чертите на лицето ѝ бяха размазани, като че носеше маска от прозрачна тъкан. Хайде, Джейн, подкани я Учителката. Той вече изяде другите Малки. Бъди послушна, спри да скачаш, за да може господин Мечо да те изяде. — Не искам, отвърна Джейн и продължи да скача, понеже не искаше да я изядат, молбата ѝ изглеждаше повече глупава, отколкото страшна, но въпреки това. Не-искам-да-ме-изяжда. — Слушай ме, предупредително повиши глас Учителката. Моля те учтиво, Малка Джейн. Ще броя до три. — Не искам, повтори Джейн, като вложи цялата си убедителност в съпротивяващото се подскачане. Не искам. — Видя ли?, каза учителката и се обърна към мечока, който продължаваше стои прав до леглото. Учителката отчаяно вдигна бледите си ръце. Виждаш ли сега? Това трябва да търпя по цял ден. Стига му на човек да си изгуби ума. Добре, Джейн, каза тя, щом искаш така, така да е. Не казвай, че не съм те предупредила.
И тогава сънят претърпя последен, зловещ обрат и се превърна в кошмар. Учителката улови Джейн за ръце и насила я свали от леглото. Докато я вдигаше и прегръщаше, Джейн видя, че част от врата на учителката липсва, като отхапано парче от ябълка, а от него висяха някакви неща, сноп от висящи ленти и тръби, мокри, проблясващи и отблъскващи. Чак тогава Джейн разбра, че всички останали малки са изядени от господин Мечо, хапка по хапка по хапка, обаче той вече не беше господин Мечо, той беше светещия човек. Не искам, пищеше Джейн, Не искам! Но не можеше да се съпротивява, в безпомощен ужас наблюдаваше как първо глезена, а после коляното и накрая целият ѝ крак бяха погълнати от устата му, тъмна като пещера.
Сънищата издаваха най-различни тревоги, притеснения и предпочитания. Колкото сънуващи имаше, толкова бяха и сънищата. Глория Патал сънуваше огромно ято пчели, които покриваха тялото ѝ. С частица от съзнанието си разбираше, че пчелите са символи; всяка пчела, пъплеща по кожата ѝ, беше тревога, която носеше. Дребни тревоги, като тази, дали ще вали, или няма в деня, в който е намислила да работи навън, дали вдовицата на Радж, Мими, единствената ѝ истинска приятелка, ще ѝ се ядоса или не някой ден, в който нямаше да успее да я посети, но имаше и по-големи тревоги за Санжай и за Маусами. За тревогата си, че болката ниско на кръста ѝ и кашлицата, която понякога я събуждаше посред нощ, са предвестници на нещо по-сериозно. Сред тревогите бяха вплетени и страховете за изпълнената с мъка любов за всяко от бебетата, които не беше успяла да роди, и възелът от страх, който се стягаше всяка нощ у нея след Вечерния звънец, както и по-общата тревога, че тя — всички те — вероятно вече са мъртви, с късмета, който имаха. Невъзможно беше човек да не се замисля, даваше всичко от себе си, за да продължи напред (това беше казала Глория на дъщеря си, когато обяви намерението си да се омъжи за Гълън, докато плачеше неутешимо за Тео Джаксън; трябва да продължиш), но такива бяха фактите: някой ден прожекторите щяха да угаснат. Затова вероятно най-голямата тревога от всички беше, че един ден човек осъзнава как всички притеснения за живота му са се струпали в едно: желанието да спре да се тревожи.