Това бяха пчелите, бяха малки и големи тревоги, а в съня ѝ пъплеха по цялото ѝ тяло, по ръцете, краката, лицето, очите, дори в ушите. Сънят се свързваше с последния момент, в който съзнанието ѝ беше будно; безуспешно се беше мъчила да събуди съпруга си и беше избегнала въпросите на Джими, Йън, Бен и останалите, които го търсеха за съвет — въпросът с момчето Кейлъб трябваше да приключи. Противно на най-добрите си инстинкти Глория беше задрямала на масата в кухнята, с килната назад глава, отворена уста и слаби похърквания дълбоко в синусите ѝ. В съня всичко беше наистина — звукът от хъркането ѝ беше жуженето на пчелите — с единствена добавка рояка, който по неясни донякъде причини се оказа в кухнята и се настани върху нея като огромно одеяло. Изглеждаше ѝ нормално пчелите да се държат така; защо ли не успя да се защити от подобна възможност? Глория усещаше боцкането и дращенето от мъничките им пипала по кожата си, жужащия полъх от крилете им. Ако помръдне, знаеше тя, дори само да диша, означаваше да ги подтикне към смъртоносна ярост и едновременно жилене. Остана в това мъчително положение — в съня ставаше дума за застиналостта, — а когато чу стъпките на Санжай надолу по стълбата, присъствието му в стаята, последвано от безмълвното му излизане и хлопването на вратата, когато излезе от къщата, в съзнанието на Глория се надигна тих писък, който я събуди и заличи всичко случило се в него: събуди се забравила и за пчелите, и за Санжай.
В другата част на Колонията, обвит в облак от собствената си миризма, лежеше мъжът, когото познаваха като Елтън, фантаст от първия си миг на богато украсени и еротични преживявания, който сънуваше хубав сън. Този сън — сънят в сеното — беше любимият на Елтън, защото беше истински, взет от живота. Майкъл не му повярва, че наистина — и защо ли да му вярва, сам признаваше Елтън? — имаше време преди много години, когато двайсетгодишният младеж Елтън се наслаждаваше на ласките на непозната жена, която го беше избрала, или така му се струваше, защото неговата слепота гарантираше мълчанието му. Ако не знаеше коя е жената — а тя никога не му проговори, — нищо не можеше и да каже, което навежда на мисълта, че е била женена. Може да е искала дете и да е била омъжена за някой, който не може да има деца, или пък е търсила нещо различно в живота си. (В моментите на съжаление Елтън се чудеше дали не го е направила като предизвикателство.) Всъщност не беше важно, той се радваше на тези посещения, които бяха винаги нощни. Понякога се събуждаше направо в преживяването, отчетливите му усещания, че едва ли не реалността е породена от сън, към който по-късно ще се върне, ще изпълни с огън пустите нощи, които предстояха. В други случаи жената идваше при него, безмълвно го улавяше за ръка и го повеждаше нанякъде. Така се случи със съня със сеното, чието действие се развиваше в хамбара, заобиколен от цвилещи коне и сладкото, сухо ухание на трева, късно окосена от полето. Жената не говореше, единствените звуци, които чуваше от нея, бяха любовните, а те секваха много бързо, последвани от разтърсващо дихание и кичурите ѝ коса, които галеха страните му, докато тя се освобождаваше и безмълвно си тръгваше. Винаги сънуваше събитията, както се бяха случили, с всичките им осезателни измерения, чак до момента, в който лежи сам на пода в хамбара, завладян от желанието да беше видял жената, или пък само да беше чул да произнася името му, а по соления вкус на устните си разбираше, че плаче.
Но не и тази нощ. Тази нощ, малко преди края, тя се приведе над лицето му и прошепна в ухото му.
— Във Фара има някой, Елтън.
В Лечебницата Сара Фишър не спеше, но момичето изглеждаше заспало. Седеше на едно от празните легла и се чувстваше бодра, почти болезнено будна. Сара наблюдаваше как очите на момичето се движат под клепачите ѝ, сякаш погледът ѝ обхожда невидим пейзаж. Сара почти беше убедила Дейл да си държи устата затворена с обещанието, че на сутринта ще каже на Дома, но засега момичето се нуждаеше от сън. Като потвърждение на думите ѝ точно това направи и момичето, сви се на леглото по своя отбранителен начин, докато Сара я наблюдаваше и се чудеше що за предмет имаше във врата ѝ, какво бе открил Майкъл и защо, докато наблюдаваше момичето, Сара си мислеше, че то сънува сняг.
Имаше и други, не много, които не спяха. Нощта беше жива с будни души. Гълън Строс будуваше, стоеше на поста си на северната стена — Огнева платформа Десет, — примижал на светлината от прожекторите, Гълън си казваше за стотен път този ден, че не е пълен идиот. Нуждата да го каже — всъщност се беше уловил да мърмори думите под носа си, — естествено, означаваше, че е тъкмо такъв. Дори той го знаеше. Идиот беше. Идиот беше, защото беше повярвал, че ще накара Маусами да го обикне, така както той я обичаше. Идиот беше, защото се беше оженил за нея, докато всички знаеха, че е влюбена в Тео Джаксън. Идиот беше, защото когато му съобщи за бебето и набързо каза на колко месеца е, той преглътна гордостта си и лепна идиотска усмивка на лицето си с думите: Бебе. Божичко. Каква изненада.