Гълън размишлява две минути, после взе арбалета си и заслиза от стената.
По същото време, скрити в кабината на камион на ФАИС, Питър и Алиша играеха на карти. Светлината беше накъсана и играта вървеше объркано. Двамата отдавна бяха спрели да се интересуват кой печели, ако изобщо ги е било грижа. Питър се опитваше да реши дали да разкаже на Алиша за случилото се в Лечебницата, гласът, който чу в ума си, но с всяка изминала минута изглеждаше все по-трудно да си представи как ѝ го разказва, дори на него му беше трудно да намери обяснение. Чул беше думи в главата си. Майка му тъгувала по него. Сигурно съм сънувал, говореше си, а когато Алиша наруши хода на мислите му с нетърпеливо вдигане на картите, той само поклати глава. Нищо няма, отвърна ѝ. Твой ред е, играй.
В един и половина по дневника на Стражата будуваше и Сам Чоу. Сам за нищо друго не копнееше така, както за удобството на леглото и страстните ръце на жена си. Но Санди спеше в Убежището — доброволно предложила да замести Ейприл, докато не открият кой да е за постоянно — той страдаше от нарушаването на обичайния ритъм, заради което се взираше в тавана. Мъчеше го и чувство, което след преминаване на деня в нощ той разпозна като объркване. Тази странна работа при затвора: не можеше точно да я обясни. Разгорещил се беше, наистина вярваше, че трябва да се направи нещо. Но междувременно и след посещението в Убежището при децата си — за които нямаше нищо по-страшно от уплахата — Сам откри, че отношението му към Кейлъб е претърпяло значителна промяна. Все пак Кейлъб си беше дете, а сега Сам разбираше, че прокуждането на момчето едва ли ще е от полза. Чувстваше вина, че е манипулирал Бел така, както го беше направил — Рей беше долу в станцията, жената сигурно си е загубила ума от тревога — и въпреки това изглежда отношенията му с Алиша не бяха съсипани, тя самата беше луда колкото си иска, но Сам трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства с онзи глупак Майло, който го подстрекаваше, беше добре, че тя се оказа там. Кой знае докъде щеше да се стигне, ако я нямаше. Когато Сам говори по-късно с Майло, в продължение на разговорите през деня, повечето за това, че ако Домът нищо не предприеме, те сами ще се заемат да прокудят клетото дете и изказа предположението, че няма да е зле да премислят положението, да видят как ще изглеждат на утрото нещата, след като хубаво са си починали. Майло му отвърна с поглед, изпълнен с неприкрито облекчение. Добре, отвърна Майло Даръл. Може и да си прав. Да видим утре на какво мнение ще сме.
Затова сега на Сам му беше хем малко неприятно за случилото се по-рано, хем се чувстваше малко объркан, защото му беше неприсъщо така да избухва. Изобщо не му беше в природата. За секунда пред затвора наистина повярва, че все някой трябва да плати. Сякаш нямаше значение, че става дума за беззащитно дете, което сигурно на пътеката си е въобразило, че някой му е казал да отвори вратата. А най-изумителното беше, че през цялото време Сам не беше се замислял много, дори изобщо, за момичето, Бродницата, причината за всичко случило се. Докато наблюдаваше как светлините от прожекторите си играят по стряхата и по лицето му, Сам се чудеше защо е станало така. Боже мой, мислеше си, след всичките тези години, Бродник. И не просто Бродник, ами младо момиче. Сам не беше от онези, които продължаваха да вярват, че Армията ще дойде. Човек трябва да е много глупав да го вярва след изминалите години, но едно момиче означаваше много. Означаваше, че все още има живи хора някъде. Може би цял куп живи хора. Сам се размисли над хрумването и странно… но то му се стори неприятно. Не можеше точно да определи причината, освен че споменаването на момичето, Момичето от Никъде му се струваше като парче, което никъде не пасва. Ами ако всички онези други оцелели изникнат от нищото? Ами ако тя беше първата от цяла нова вълна от Бродници, които търсят сигурност под прожекторите? Храната и горивото стигаха само за тях. Вероятно в по-ранните дни сигурно щеше да изглежда прекалено жестоко да прогонят Бродниците. Но сега не стояха ли някак по-различно нещата? След толкова години? Бяха постигнали някакво равновесие, нали? Защото всъщност Сам Чоу харесваше живота си. Не беше от терзаещите се, от измъчващите се, от онези, които таят черни мисли. Познаваше такива хора — например Майло — и не виждаше смисъл в това. Ужасни неща, разбира се, можеха и да се случат, но също беше истина и че междувременно той имаше своето легло и къщата си, съпругата и децата си, имаха какво да ядат и какво да облекат, а прожекторите ги пазеха, не стигаше ли това? Колкото повече се размисляше Сам, толкова повече му просветваше, че не Кейлъб е проблемът, който трябва да се разреши. Момичето беше. Затова може би на сутринта това щеше да каже на Майло. Трябва да се направи нещо с Момичето от Никъде.