Ейми, помисли си той. Можеше ли някому и през ум да му мине, че Момичето от Никъде ще носи името Ейми?
Само дето Майкъл не знаеше, че Осма огнева платформа стои пуста без Страж на пост, защото Дейна Къртис, Първи капитан и член на Дома, вече лежи мъртва в основата на Стената. Джими я уби веднага, след като уби и Со Рамирез. Всъщност не искаше да убива, искаше само да ѝ каже нещо. Сбогом? Прости ми? Винаги съм те обичал? Но едното беше довело до другото по странен и неизбежен начин в тази нощ, Нощта на Сечта и Звездите, и сега тримата вече ги нямаше.
От другата страна приближаваше Гълън Строс, станал свидетел на случилото се. Видя го като през обратния край на телескоп: далечно размазване на цвят и движение, далеч извън границите на полезрението му. Ако някой друг стоеше на Десета платформа онази нощ, някой със здраво зрение, който не ослепяваше от остра глаукома като Гълън Строс, щеше да има по-ясна картина за станалото. Така, както се случиха, събитията на Девета платформа щяха завинаги да останат обвити в загадка, освен за преките участници в тях, но дори те не ги разбраха напълно.
Случи се следното:
Стражът Со Рамирез, все още погълната от събитията в Красавицата на Бала и най-вече от сцената с движещата се каляска по време на гръмотевична буря, така живо описана, че Со буквално я помнеше дума по дума (Когато небесата се отвориха, Талбот сграбчи Шарлийн в силните си ръце, устните му се нахвърлиха върху нейните с изгаряща страст, пръстите му откриха копринената извивка на гръдта ѝ, през нея преминаха вълни от плам…), обърна се и видя Джими, застанал на платформата. Първото ѝ впечатление, което се насложи върху рязкото раздразнение у нея (задето я е прекъснал, закъснял бе), беше за нещо нередно. Той не прилича на себе си, помисли си тя. Това не е Джими, когото познавам. Той постоя за миг със странно отпуснато тяло, очите му объркано примижаваха на светлината от прожекторите. Приличаше на човек, дошъл да съобщи нещо, но забравил какво. Со си помисли, че знае какво е това неизречено изявление — от известно време имаше чувството, че според Джими са нещо повече от приятели — и при други обстоятелства тя може би щеше да е доволна да го чуе. Но не сега. Не тази нощ, на Девета огнева платформа.
— Очите ѝ — нечуто каза той, сякаш говореше на себе си. — Поне си помислих, че са очите ѝ.
Со се приближи към него. Лицето му беше извърнато, сякаш не можеше да се насили да я погледне.
— Джими? Чии очи?
Не ѝ отговори. Едната му ръка се протегна към подгъва на пуловера му и го заопипва като притеснен хлапак.
— Ти не го ли усещаш, Со?
— Джими, за какво говориш?
Запримигва. Едри, блестящи сълзи се затъркаляха по страните му.
— Всички са изпълнени с такава шибана тъга.
Нещо ставаше с него. Со разбра. Нещо лошо. Изведнъж Джими рязко издърпа пуловера над главата си и го запрати над ръба на платформата. Гърдите му бяха облени в пот, която блестеше на прожекторите.
— Тези дрехи — изръмжа той. — Не мога да ги търпя.
Оставила беше арбалета си до насипа. Извърна се да го вземе, но закъсня. Джими я улови в гръб, ръцете му минаха под нейните и обвиха тила ѝ с рязко движение, нещо прещрака в гърлото ѝ и тялото ѝ вече го нямаше, тялото ѝ си беше отишло, вече не съществуваше. Опита се да извика, но не излезе звук, пред очите ѝ се завъртяха звезди, като късчета сребро. (О. Талбот, простена Шарлийн, когато той се раздвижи до нея, мъжеството му беше сладко нахлуване, което вече не можеше да отхвърля, о, Талбот, да, нека да сложим край на тази абсурдна игра…) Тя знаеше, че към нея идва някой, чу шум от стъпки по пътеката, където лежеше безпомощна, а после изстрел от арбалет и приглушен, сподавен вик. Вече се носеше във въздуха, Джими я вдигаше, щеше да я хвърли от Стената. Искаше ѝ се да е живяла различен живот, но имаше само този и не искаше той да свърши така, а ето че падаше надолу, надолу, надолу.
Падна на земята все още жива. Времето беше забавило хода си, беше се обърнало и започнало отначало. Светлините сияеха в очите ѝ, в устата ѝ имаше кръв. Горе видя Джими да стои на ръба на мрежите, гол и блестящ, а после и него вече го нямаше.
В сетния ѝ миг, преди да се стопи и последната мисъл, чу гласа на вестителя Кип Даръл, който крещеше от насипа високо горе:
— Следа, появи се следа! Мамка му, навсякъде са!
Кип крещеше в мрака.
Всички прожектори бяха угаснали.
Трийсет и шест