— Ела с мен — каза той.
Поведе я към Фара, където Майкъл и Елтън чакаха. Майкъл обясни и на сестра си онова, което Питър вече знаеше. Стигна до сигнала и ѝ показа написаното в дневника, Сара го взе от ръцете му и го разгледа.
— Добре.
Майкъл се намръщи.
— Какво ще рече това „добре“?
— Майкъл, не се съмнявам в теб. Познавам те отдавна. Но какво ще правим ние с тази информация? На колко километра от тук е Колорадо, хиляда?
— Около шестстотин — каза Майкъл. — Горе-долу.
— И как ще стигнем до там?
Майкъл замълча. Погледът му се насочи покрай сестра му към Елтън, който кимна.
— Истинският проблем е какво ще стане, ако не стигнем.
И тогава Майкъл им каза за батериите.
Питър прие новината със странна незаинтересованост, усещане за неизбежност. Естествено, батериите издъхваха, всички батерии. Долавяше го във всичко случило се; сякаш в сърцето си вече го е знаел. Като момичето. Момичето Ейми, Момичето от Никъде. Фактът, че беше дошла при тях, когато батериите са към края си, беше повече от съвпадение. Оставаше му да действа според вече известните му факти.
Осъзна, че дълго никой не е проговорил.
— Кой друг знае? — попита Майкъл.
— Само ние — поколеба се — и брат ти.
— На Тео ли си казал?
Майкъл кимна.
— Да не бях му казвал. Той ме посъветва да не споделям с никого. Мълчах досега.
Естествено, мислеше си Питър. Естествено, че Тео е знаел.
— Мисля, че не искаше хората да се страхуват — обясни Майкъл. — Когато са безпомощни пред неизбежното.
— Но ти мислиш, че не е неизбежно.
Майкъл замълча, потри очи с пръсти. Питър видя умората от дългите часове будуване. Никой от тях изобщо не беше мигвал.
— Знам аз какво бих направил, Питър. Сигналът вероятно е автоматичен. Но ако Армията все още е там, не виждам как така няма нищо да предприемем. Ако в търговския център тя е направила каквото казваш, може би е в състояние да ни защити.
Питър се обърна към Сара. След казаното от Майкъл той се изненада от самообладанието ѝ. По лицето ѝ нямаше никаква емоция. Но тя беше медицинска сестра. Питър познаваше тази твърдост.
— Сара? Нищо не казваш.
— Какво искаш да кажа?
— Ти си с нея през цялото време. Според теб тя какво е?
Сара въздъхна.
— Знам само какво не е. Тя не е вирал, вижда се. Но не е и човешко същество като останалите. Не и по начина, по който се самоизцелява.
— Има ли някаква причина да не говори?
— Не и такава, която да открия. Ако е толкова стара, колкото казва Майкъл, може би е забравила да говори.
— И никой друг не е я е виждал.
— От вчера никой — подвоуми се. — Имам усещането, че всички някак… се страхуват от нея.
— Ами ти?
Сара се намръщи.
— Защо да се страхувам от нея, Питър?
Той не знаеше. Въпросът и на него му се стори странен, щом го изрече.
Сара се изправи.
— Трябва да се връщам. Бен ще започне да се чуди къде съм — постави ръка на рамото на Майкъл. — Намери начин да си починеш. И ти, Елтън. И двамата изглеждате ужасно.
Вече беше до вратата, когато се извърна отново към Питър.
— Ти не говориш сериозно, нали? За пътуването до Колорадо.
Въпросът изглеждаше твърде обикновен. Но всичко казано дотук навеждаше на това заключение. Питър се почувства като след излизането от библиотеката, когато Тео го беше попитал: Ти за какво гласуваш?
— Защото, ако сте го намислили — каза Сара, — както вървят нещата, няма да чакам много, преди да я махна от това място.
И излезе от Фара.
С отсъствието на Сара в стаята настъпи дълбоко тишина. Питър знаеше, че тя има право. Разумът му обаче някак не успяваше да улови в цялост въпросите, над които разсъждаваха. Момичето, Ейми, гласът в главата му, който му казваше, че майка му тъгува по него; батериите, които излизаха от строя, за които Тео е знаел; съобщението от радиото на Майкъл, като сигнал, който е прекосил не само пространството, но и самото време и им говореше от миналото. Всичко беше част от едно цяло, но ето че цялото му убягваше, като че някакво решаващо късче информация продължаваше да липсва.
Питър се улови, че гледа към Елтън. Старецът не беше продумал и дума. Питър си мислеше, че е заспал.
— Елтън?
— Ъмм?
— Умълчал си се.
— Няма какво да кажа — отвърна той, а очите му се извиха нагоре. — Знаеш с кого трябва да поговориш. Вие, момчетата от рода Джаксън, сте все едни и същи. Излишно е да ти го казвам.