Питър се изправи.
— Къде отиваш? — попита Майкъл.
— Да науча отговора — каза той.
Санжай Патал не можеше да спи. Лежеше в леглото си и дори очи не можеше да затвори.
Заради момичето. Това Момиче от Никъде. Тя някак се вмъкна в него, в ума му. Момичето беше там с Бабкок и Безброя — какъв Безброй? Чудеше се той, защо мислеше за Безброя? — и сякаш сега беше някой друг, нов човек, несвой. Искаше му се… Какво? Малко покой. Малко ред. Да спре това чувство, че нещата не са каквито изглеждат, че светът не е светът. Какво беше казал Джими за очите на момичето? Но очите ѝ бяха затворени, ясно го видя, очите ѝ бяха затворени и изобщо не ги отвори. В него бяха тези очи, сякаш всичко, което виждаше, го гледаше едновременно от два ъгъла, отвътре и отвън, Санжай и не Санжай, а онова което виждаше, беше въже.
Защо мислеше за въже?
Възнамеряваше да намери Стария Чоу. Затова беше излязъл от къщи миналата нощ и оставил Глория да спи в кухнята. Необходимостта да намери Стария Чоу беше силата, която го извади от леглото, накара го да слезе по стълбите и да излезе през вратата. Прожекторите, спомни си Санжай. Щом излезе на двора, светлината им избухна в очите му като бомба, яркостта им експлодира в ретините му, изпепели ума му от болка, която не беше истинска, а като спомен от болка, и заличи намеренията му за Стария Чоу, Склада или каквото там искаше да направи. Следващите си действия изглежда беше извършил в състояние на безволие. Картините в паметта му бяха несвързани, като разпръснато на пода тесте карти. След това Глория го беше открила, свит на кълбо в храстите в основата на къщата им, да циври като дете. Санжай, говореше му тя, какво си направил? Какво си направил, какво си направил? Не можеше да ѝ отговори — в онзи момент съвсем честно: и понятие си нямаше — но по лицето и гласа ѝ разбираше, че е сторил нещо чудовищно, немислимо, все едно е убил някого. Остави се да го поведе обратно към къщата и нагоре по стълбите към леглото. Чак когато слънцето изгря, той си спомни какво беше сторил.
Полудяваше.
Така измина денят. Само като останеше буден — не точно буден, ами като лежеше напълно неподвижно, събрал цялата си воля да го понесе — вярваше, че ще съумее може би да възстанови хармонията на обърканото си съзнание и да избегне повторение на събитията от предходната нощ. Това беше новото му бдение. На няколко пъти, малко след зазоряване и после, с наближаването на нощта, долу се чуха гласове (на Йън, Бен и Глория; чудеше се какво ли е станало с Джими). Но и това беше отминало. Чувстваше се като в мехур, всичко ставаше някъде далеч от него, отвъд досега му. На моменти осъзнаваше присъствието на Глория в стаята, притесненото ѝ лице, надвесено над него, задаваше му въпроси, на които сам не можеше да отговори. Да им кажа ли за пушките, Санжай? Да им кажа ли? Не знам какво да правя, не знам какво да направя. Защо не ми говориш, Санжай? Но той все така нищо не можеше да каже. Само да проговореше — и щеше да разруши заклинанието.
Сега я нямаше. Глория я нямаше, Маусами я нямаше, нямаше никого. Неговата Маусами. В съзнанието му беше нейният образ — не на порасналата жена, в която се беше превърнала, а на мъничкото бебе, вързопчето топъл нов живот, което Прудънс Джаксън беше поставила в ръцете му — и докато този образ избледняваше, а Санжай най-после затвори очи, той чу гласа, гласа на Бабкок, който идваше от мрака.
Санжай. Бъди мой.
Сега беше в кухнята. Кухнята от Времето Преди. Част от него казваше: Затворил си очи, Санжай. Каквото и да правиш, не трябва да затваряш очи. Но вече беше прекалено късно, той отново беше в съня, съня за жената и телефона, одимения ѝ смях и после ножа — ножът беше в ръката му. Грамаден, неудобен нож, с който щеше да сече думите, думите със смях, от гърлото ѝ. А гласът се надигна към него от мрака.
Доведи ми ги, Санжай. Доведи ми ги един по един. Доведи ми ги, по този начин трябва да живееш и по никой друг.
Тя седеше на масата и го гледаше с грамадното си подпухнало лице, от устните ѝ излизаше дим на малки сиви облачета. Глейш ли кво прайш с ножа? А? Плашиш ли ме?
Давай. Убий я. Убий я и бъди свободен.
Нахвърли ѝ се и я прободе с ножа, вложил всичките си сили.
Нещо обаче не беше наред. Ножът беше заседнал, лъскавият му блясък замръзнал на половината път. Някаква сила се беше намесила в съня и държеше ръката му, усещаше хватката ѝ. Жената се смееше. Той се дърпаше и теглеше, напъваше се да измъкне ножа надолу, но полза нямаше. Пушекът излизаше от устата ѝ и тя му се присмиваше, присмиваше, присмиваше, присмиваше…