Трепна и се събуди. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Всеки нерв на тялото му беше обтегнат до скъсване. Сърцето му! Сърцето му!
— Санжай? — в стаята беше влязла Глория, носеше фенер. — Санжай, какво има?
— Доведи Джими!
Разкривеното ѝ от страх лице се намираше на притеснително близко разстояние до неговото.
— Той е мъртъв, Санжай? Не помниш ли? Джими е мъртъв!
Той отметна настрани завивките, изправи се, отиде до средата на стаята. В него бушуваше дива сила. Този свят, с неговите подробности. Леглото, скрина, жената на име Глория, съпругата му. Какво правеше той? Къде искаше да отиде? Защо търсеше Джими? А Джими беше мъртъв. Джими беше мъртъв, Стария Чоу беше мъртъв, Уолтър Фишър, Со Рамирез, Полковника, Тео Джаксън, Глория, Маусами и дори той самият — всички бяха мъртви! Защото светът не беше светът, там беше работата, това беше ужасната истина, която беше открил. Това беше свят на сънища, воал от светлина, звук и материя, която прикриваше истинския свят отвъд. Бродници в сън на мъртви, това бяха. Сънуваше ги момичето, онова Момиче от Никъде. Светът беше сън и тя ги сънуваше!
— Глория — дрезгаво проговори, — помогни ми.
В кухнята на Леля все още гореше фенер и разпръскваше милиони правоъгълници от жълта светлина по пода. Питър най-напред почука на вратата, после тихо влезе.
Завари старицата да седи на кухненската си маса. Нито пишеше, нито пиеше чай, а когато влезе, тя вдигна към него лице и едновременно с това посегна към овързаните шнурове на очилата около врата си. На лицето ѝ се намести правилният чифт.
— Питър. Очаквах те.
Седна на стол срещу нея.
— Как разбра за нея, Лельо?
— За кого пък сега?
— Знаеш за кого, Лельо. Моля те.
Поклати леко глава.
— Бродницата ли имаш предвид? Ами сигурно е минал някой и ми е казал. Онзи Молиноу, май той беше.
— Говоря за времето отпреди две нощи. Ти ми каза нещо. Каза ми, че тя идва. Че знам коя е.
— Така ли съм казала?
— Да, Лельо. Така.
Старата жена се намръщи.
— Представа си нямам какво ми е било в ума. Преди две нощи, казваш?
Чу се да въздиша.
— Лельо…
Вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Добре, не се ядосвай сега. Пошегувах се. Толкова отдавна не съм се шегувала, че не устоях. Този твой поглед само — посрещна погледа му без да мигне. — Ами разкажи ми. Преди да споделя мнението си. Според теб тя какво е? Това момиче?
— Ейми?
— Не знам как се казва. Ако ти харесва да я наричаш Ейми, така ѝ казвай.
— Не знам, Лельо.
Очите ѝ изведнъж се разшириха.
— Естествено, че не знаеш! — закикоти се, после я връхлетя кашлица. Питър се изправи да ѝ помогне, но тя го спря с махване на ръка. — Сядай — програчи. — Падна ми гласът и толкова — отне ѝ малко време да се успокои, прочисти гърлото си с дълбоко покашляне. — Това трябва да откриеш. Всеки има нещо, което трябва да открие в живота си, това е твоето търсене.
— Майкъл казва, че е на сто години.
Старата жена кимна.
— Да си отварям очите тогава. По-стара жена. Внимавай тази Ейми да не започне да се разпорежда много-много.
Разговорът не водеше наникъде. Разговорките с Леля открай време не бяха лесна работа, но за пръв път я виждаше такава. Дори чай не му предложи.
— Лельо, ти и друго каза онази нощ — настоя той. — Нещо за възможност. Някаква възможност.
— Може и да съм. Прилича на мои думи.
— Дали е тя?
Избледнелите ѝ устни се намръщиха.
— Ще кажа, че зависи.
— От какво?
— От теб.
Преди Питър да успее да каже нещо, жената продължи:
— О, само не придобивай такъв вид, цяло нещастие. Да се чувстваш изгубен е част от него — отдръпна се от масата и тромаво се изправи. — Хайде с мен тогава. Искам да ти покажа нещо. Може и да ти помогне да си избистриш решението.
Последва я по коридора до спалнята ѝ. Както и останалата част от къщата, пространството беше претъпкано, но подредено, всичко беше на мястото си. До стената имаше старо легло с балдахин, по хлътването на дюшека разбра, че е пълен със слама. До него имаше дървен стол с фенер отгоре. Видя горната част на скрина, с който приключваше мебелирането на стаята и който беше украсен със сбирка от явно наслука подбрани предмети: стара стъклена бутилка с думите Кока-кола с избледнели букви от сложен шрифт; метална кутия — щом я вдигна, от нея се разнесе дрънчене като от карфици; челюст на някакво животинче; пирамида от плоски, гладки камъни.
— Това са ми скъпите вещи — каза Леля.
Сега, когато стояха в претъпканата стая, Питър осъзна колко е дребничка. Короната от бяла коса едва стигаше до раменете му.
— Така ги наричаше майка ми. Дръж наблизо скъпите си вещи, все повтаряше — посочи с извит пръст към скрина с огледало. — Не помня откъде са повечето, освен снимката, разбира се. Беше у мен при пътуването с влака.