Снимката стоеше в средата на бюрото. Питър я вдигна, обърна я към прозореца, за да я разгледа на светлината на прожекторите. Твърде мажа беше за потъмнялата и назъбена рамка. Питър предположи, че рамката е поставена по-късно. Виждаха се две фигури, застанали пред стъпала, които водеха към тухлена къща, мъжът стоеше отзад и се извисяваше над жената, ръцете му я прегръщаха през кръста, а тя се беше облегнала на него. Облечени бяха за студено време в дебели палта. По паважа пред тях Питър различи сняг. С годините цветовете бяха избледнели, затова всичките бяха в приглушен жълто-кафяв нюанс, но виждаше, че са тъмнокожи като Леля, с косата на Джаксън. Косите на жената бяха късо подстригани, почти като на мъжа. Жената носеше дълъг шал около шията си и се усмихваше право във фотоапарата. По начина, по който мъжът беше отместил поглед, на Питър му се стори, че е на косъм от разсмиването, запечатан от фотоапарата смях. Снимката беше забележителна, изпълнена с надежда и обещание — и в разсеяността на мъжа, в усмивката на жената и прегръдката му, ръцете му, които я притискаха към него, Питър долови присъствието на тайна, която беше само на двама им. А после различи и други подробности — жената стоеше леко извита, личеше опъването на палтото ѝ — разбра каква е тайната. На снимката не бяха двама, а трима. Жената беше бременна.
— Мънроу и Анита — каза Леля. — Така се казваха. Това е нашата къща, 2121 Уест Лейвиър.
Питър докосна стъклото над корема на жената.
— Това си ти, нали?
— Е, че кой друг да е?
Питър върна снимката на мястото ѝ на скрина. Искаше му се и той да притежаваше такъв спомен от родителите си. С Тео беше различно, все още можеше да си припомни лицето на брат си и гласа му, а когато сега се замисляше за Тео, образът, който изникваше в съзнанието му, беше от времето в електростанцията, деня преди тръгването. Уморените, тревожни очи на Тео, когато седна на леглото на Питър, за да огледа глезена му, а после вдигна поглед с предизвикателна усмивка, пълна с очакване. Оттокът спада. Ще можеш ли да яздиш? Но Питър знаеше, че с времето, само след няколко месеца, този спомен ще избледнее като останалите — като цветовете по снимката на Леля. Първо щеше да се изгуби споменът за гласа на Тео, а после и самият образ, подробностите ще застинат и излинеят, докато накрая там, където е бил брат му, не остане само празно пространство.
— Знам, че е тук някъде — говореше Леля.
Седеше на колене, отметнала кувертюрата на леглото, за да погледне под него. Простена и се протегна под леглото, измъкна кутия и я плъзна по пода.
— Помогни ми да стана, Питър.
Прихвана я за лакът и я вдигна на крака, после вдигна и кутията. Обикновена кутия за обувки, с извит капак, която се затваряше плътно с панта и езиче.
— Хайде — Леля седеше на леглото и люлееше крака като Малка, плъзгаше ги по пода. — Отваряй я.
Направи както му каза. Кутията беше пълна със сгънати листове — вече го беше разбрал. Но не бяха точно листове, видя той. Карти.
Кутията беше пълна с карти.
Внимателно извади една от тях. Повърхността ѝ беше станала гладка, толкова крехка на прегъвките, че се притесняваше да не се разпадне в ръцете му. Най-отгоре пишеше АМЕРИКАНСКИ АВТОМОБИЛЕН КЛУБ, РАЙОН ЛОС АНДЖЕЛИС И ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ.
— Били са на баща ми. Използвал ги е при Дългите походи.
Внимателно измъкна другите, постави ги върху бюрото. НАЦИОНАЛЕН ГОРСКИ ПАРК САН БЕРНАРДИНО. АТЛАС НА ЛАС ВЕГАС. ЮЖНА НЕВАДА И ОКОЛНОСТИ. ЛОНГ БИЙЧ, САН ПЕДРО И ПРИСТАНИЩЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС. ПУСТИНЕН РАЙОН НА КАЛИФОРНИЯ, НАЦИОНАЛЕН РЕЗЕРВАТ МОХАВЕ. На дъното, с прегънат по страните на кутията краища лежеше ФЕДЕРАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ СИТУАЦИИ, КАРТА НА ЦЕНТРАЛНАТА КАРАНТИННА ЗОНА.
— Не разбирам — каза той. — Как ги намери?
— Майка ти ми ги донесе. Преди да умре. — Леля продължаваше да го наблюдава от леглото, с ръце в скута. — Тази жена те познаваше по-добре от теб самия. Дай му ги, когато е готов, каза ми тя.
Обля го позната тъга.
— Съжалявам, Лельо — каза след миг. — Грешиш. Сигурно е имала предвид Тео.
Но тя поклати глава.
— Не, Питър — усмихна се с беззъбата си уста. Подобната ѝ на облак коса, осветявана от прожекторите отзад, се беше превърнала в сияние около лицето ѝ, ореол от коса и светлина. — За теб говореше. Каза ми да ги дам на теб.
По-късно Питър щеше да размишлява: колко странно беше. Как седеше в потъналата в тишина стая на Леля, сред вещите ѝ от миналото, и как усети, че времето се отваря пред него като страници на книга. Замисли се за последните часове на майка си, за ръцете ѝ и задушната жега на стаята, в която Питър се грижеше за нея, за внезапната ѝ борба за въздух и последните, изпълнени с молба думи. Грижи се за брат си, Тео. Той не е силен като теб. Намеренията ѝ изглеждаха така ясни. И въпреки това, когато Питър се върна към този спомен, споменът започна да се променя, думите на майка му придобиха нова форма, ударението се измести и промени напълно смисъла.