Грижи се за брат си Тео.
Мислите му бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата.
— Чакаш ли някого, Лельо?
Старата жена се намръщи.
— По това време?
Питър бързо върна картите в кутията и ги пъхна под леглото. Стигна до вратата и видя Майкъл да стои зад мрежата. Майкъл влезе в стаята и погледът му се насочи покрай Питър към старата жена, която стоеше зад него, скръстените ѝ ръце показваха неодобрението ѝ.
— Здравей, Лельо — каза той, останал без дъх.
— Здравей и на теб, невъзпитан хлапако. Идваш да хлопаш на вратата посред нощ, затова очакваме едно как си.
— Прости ми — изчерви се от смущение. — Как си тази вечер, Лельо?
Тя кимна.
— Предполагам, че съм добре.
Майкъл отново се обърна към Питър и поверително сниши глас:
— Можем ли да поговорим? Отвън?
Питър излезе на верандата зад Майкъл, тъкмо навреме, за да види Дейл Ливайн, който изникна от мрака.
— Кажи му каквото каза и на мен — каза Майкъл.
— Дейл? Какво има?
— Виж — мъжът се оглеждаше нервно — Сигурно не трябва да го казвам, а и трябва да се връщам на Стената. Но ако сте намислили да измъкнете Алиша и Кейлъб оттук, най-добре е призори. Мога да ви помогна с портата.
— Защо? Какво се е случило?
Майкъл му отговори.
— Пушките, Питър. Отиват да вземат пушките.
Четирийсет и едно
В Лечебницата Сара Фишър, Първа сестра, чакаше с момичето.
Ейми, помисли си Сара. Казваше се Ейми. Това невъзможно момиче, на сто години, се казваше Ейми. Това ти ли си?, беше я попитала. Това ли е името ти? Ти ли си Ейми?
Да, казаха очите ѝ. Всъщност може и да се е усмихнала. Колко ли е минало откакто е чула името си? Това съм аз. Аз съм Ейми.
На Сара ѝ се искаше да има някакви дрехи за момичето вместо тая роба. Не изглеждаше правилно момиче, което си има име, да няма дрехи, които да облече, също и обувки. Сара трябваше да помисли за това, преди да се върне в Лечебницата. По-ниско беше от нея, с по-фини кости и по-слаба в ханша, но Сара имаше панталони, с които яздеше, плътно прилепващи в кръста и седалището, които на момичето щяха да стоят прилично, ако ги пристегнеше. Трябваше и да се изкъпе, а и да се подстриже.
Сара не подлагаше под съмнение чутото от Майкъл. Майкъл си беше Майкъл, така казваха всички, което означаваше, че е твърде умен, но наполовина — твърде умен за свое добро. Но онова, което със сигурност той не беше, бе да не е прав. Щеше да дойде момент, предполагаше Сара, когато и това ще се случи — човек не можеше да има право непрекъснато — и тя се чудеше как ли ще се промени след този ден брат ѝ. Непрестанното усилие, което полагаше да е прав, да оправя всеки проблем, изведнъж щеше да се сгромоляса в него. И това подсети Сара за една игра, която бяха играеха като Малки, когато строяха кули от кубчета и ги разрушаваха от по-ниските части, една по една, така че цялата кула да рухне, а когато рухваше, тя се сгромолясваше изведнъж. Чудеше се дали това щеше да сполети Майкъл, дали щеше да остане нещо от градежа в него. Тогава щеше да има нужда от нея, както сутринта в заслона, когато откриха родителите си — денят, в който Сара го подведе.
Сара наистина мислеше, като каза на Питър, че не се страхува от момичето. Отначало се страхуваше. Но часовете и дните се нижеха, двете стояха затворени заедно, а тя започна да усеща някакво ново чувство. В предпазливото и тайнствено присъствие на момичето — тихо и неподвижно, и не съвсем — тя започна да чувства увереност, дори надежда. Усещането, че не е сама, но и повече: че светът не е сам. Като че се събуждаха от дълга нощ с ужасни сънища, за да се върнат към живота си.
Скоро щеше да съмне. Нападението от предходната нощ очевидно не се повтори. Сара щеше да чуе викове. Нощта задържаше последното си дихание в очакване на следващото събитие. Защото онова, което Сара не беше казала на Питър, нито на някой друг, беше случилото се в Лечебницата мигове преди прожекторите да угаснат. Внезапно момичето рязко се изправи в леглото си. Изтощена, Сара току-що беше легнала да спи, събуди се от шум, който разбра, че идва от момичето. Тихо стенание, единствена продължителна нота, която се надигаше някъде дълбоко в гърлото ѝ. Какво има?, каза Сара и се втурна към нея. Какво не е наред? Боли ли те, боли ли те някъде? Но момичето не отговори. Очите ѝ бяха огромни, но май изобщо не виждаше Сара, която разбра, че отвън нещо се случва. В стаята беше странно притъмняло, от Стената се носеха крясъци, шум на объркване, извисяващи се гласове и стъпки, които тичат. Случваше се нещо важно, но Сара не можеше да отклони поглед, каквото и да ставаше навън, то се случваше и тук, в стаята, в пустия поглед на момичето, в скованото ѝ лице и гърлото ѝ, тъжната мелодия, която издаваше някъде издълбоко в себе си. Не знаеше колко продължи — две минути и петдесет и шест секунди според Майкъл, въпреки че ѝ се стори като вечност, — а после, бързо и тревожно, както беше започнало, свърши. Момичето се умълча. Легна отново на леглото си, придърпа колене към гърдите си и така приключи всичко.