— Всъщност не знам — каза ѝ той. — Но ако сега не тръгнем, мисля, че тук ще загинем.
Тя се приведе в тунела и изчезна. Питър пристегна ремъците на раницата си и тръгна след нея, затвори капака над главата си и се потопи в мрака. Стените бяха студени и миришеха на пръст. Тунелът беше прокопан отдавна, вероятно от самите Строители, за да улеснят обслужването на линията на камионите. Никой друг, освен Полковникът, не беше го използвал от години. Той си имаше таен път, обясни Алиша, по който излизаше на лов. Поне една от загадките се разплете.
След двайсет и пет метра Питър излезе сред мескитов шубрак. Всички го чакаха. Прожекторите угаснаха и се показа сивеещото от зората небе. Над тях планината издигаше лице като монолитна канара, ням свидетел на всичко. Питър чу виковете на Стражата от върха на Стената, които предаваха постовете си при Сутрешния звънец и застъпването на новата смяна. Дейл имаше да се чуди какво се е случило с тях, ако вече не е разбрал. Скоро щяха да открият труповете.
Алиша притисна капака зад него и завъртя пръстена, после приклекна и го скри под храсталака.
— Ще ни проследят — тихо каза Питър, приклекнал до нея. — Ще разполагат с коне. Не можем да ги надбягаме.
— Знам — лицето ѝ издаваше решителност. — Въпросът е кой първи ще се добере до пушките.
С тези думи Алиша се изправи и завъртя на пети, а после ги поведе надолу по планинския склон.
VII
Земите на мрака
Четирийсет и две
Слязоха в подножието на планината преди пладне. Зигзаговидният релсов път, който се виеше надолу по източния склон на планината, беше прекалено стръмен за коне. На места изобщо не приличаше на такъв. На сто метра над станцията като че част от планината беше издълбана, отдолу лежеше купчина баластра. Намираха се над тесен затворен каньон, станцията тъмнееше на север до стена от скали. Духаше горещ, сух вятър. Отново се заизкачваха, за да минат от другаде, а минутите летяха. Най-после откриха път, по който да слязат, изоставиха пътеката и заслизаха пълзешком.
Стигнаха до задната част на станцията. Не забелязаха никакво движение зад огражденията.
— Чуваш ли? — попита Алиша.
Питър спря, за да чуе по-добре.
— Нищо не чувам.
— Защото токът по оградата е изключен.
Вратата зееше. Под навеса на конюшнята видяха тъмна купчина на земята, която се разлагаше под кръжащ отгоре облак.
Муле. Роякът мухи се разлетя, щом наближиха. По земята около животното имаше тъмни петна кръв.
Сара коленичи до трупа. Мулето лежеше на една страна, с изпъкнал подут от разложението корем. Дълъг разрез, пълен с гърчещи се лаври, се виеше около врата му.
— Мъртво е от два дни, според мен. — Сара сбърчи лице от миризмата. Долната ѝ устна беше разцепена, по зъбите се виждаше засъхнала кръв. Огромен морав отток обкръжаваше лявото ѝ око. — Прилича на разрез от нож.
Питър се обърна към Кейлъб. Очите му бяха широко отворени и приковани във врата на животното. Прикри долната част на лицето си с пуловера, като с маска, за да се предпази от вонята.
— Като мулето на Зандър? Онова в равнината?
Кейлъб кимна.
— Питър — Алиша сочеше към огражденията. На земята лежеше още една тъмна фигура.
— Друго муле?
— Едва ли.
Рей Рамирез. От него бяха останали само кости и овъглена плът, която продължаваше да мирише на изпържено месо. Опрян на оградата, на колене и със сгърчени, промушени в отворите на мрежата пръсти. Оголените кости на лицето му придаваха засмян вид.
— Ето защо по оградата няма ток — каза след миг Майкъл. Изглежда му прилошаваше. — Трябва да е предизвикал късо съединение, когато се е уловил за нея.
Капакът и той стоеше отворен. Слязоха в станцията, придържаха се към потъналите в мрак места, напредваха помещение по помещение. Всичко изглеждаше наред. Пултът се захранваше с ток и светеше, течеше ток и за планината. Фин не се виждаше никакъв. Алиша ги поведе към задната част, рафтовете, които прикриваха капака към изхода, си стояха на мястото. Едва когато тя отвори вратата и Питър видя, че пушките си стоят в сандъците, осъзна как се е страхувал, че вече ги няма. Алиша издърпа един от сандъците и го отвори.
Майкъл подсвирна с възхищение.