— Хич не се шегувате. Направо са като нови-новенички.
— Там, откъдето са дошли, има още — Алиша погледна към Питър. — Дали ще можеш да намериш бункера на картите?
Прекъснаха ги шумните стъпки на човек, който слиза: Кейлъб.
— Идват.
— Колко са?
— Май само един.
Алиша бързо раздаде оръжия, качиха се към двора. Питър видя самотен ездач в далечината, зад него се носеха облаци от прах. Кейлъб подаде бинокъла на Алиша.
— Проклета да съм — каза тя.
Няколко мига по-късно през вратата влезе Холис Уилсън и слезе от коня. Лицето и ръцете му бяха покрити с прах.
— Най-добре да побързаме.
Спря, за да отпие голяма глътка от манерката си.
— Следва ме отряд поне от шестима. Да потегляме, ако искаме да стигнем до бункера преди залез.
— Как разбра накъде сме тръгнали? — попита Питър.
Холис избърса уста с опакото на ръката си.
— Забравяш, че яздех на походите с баща ти, Питър.
Групата се събра в контролната стая. Взимаха колкото могат и възможно най-бързо муниции. Храна, вода, оръжия. Питър разгърна картите на масата в средата, за да ги огледа Холис, и той откри онази, която търсеше: Район на Лос Анджелис и Южна Калифорния.
— Според Тео бункерът бил на два дни път с езда — каза Питър.
Холис се намръщи, изви вежди, докато изучаваше картите. Питър забеляза, че е оставил брадата си да расте. За секунда му се стори, че пред него стои Арло.
— По моите спомени са по-скоро три, но пък бяхме с каруци. Пеша ще успеем да стигнем за два дни. — Приведе се над картата и посочи: — Намираме се тук, при прохода Сан Джорджонио. По времето, когато яздех с баща ти, вървяхме по този път 62, на север от Източния, 10-а междущатска 10. На места е разрушен, но щом сме пеша, няма да е проблем. Нощувахме тук — отново посочи, — в град Джошуа Вели. На около двайсет километра, но мен ако питат, са към двайсет и пет. Демо укрепи стара сграда на пожарна, остави и провизии. Сигурно е, помпата работи, така че можем да вземем вода, колкото ни е необходимо. От Джошуа на още трийсет километра източно по магистрала Туентинайн палмс, още десет на север през откритата равнина до бункера. Голямо ходене ще падне, но можем да се справим за два дни.
— Ако бункерът е подземен, как ще го открием?
— Аз мога да го намеря. И вярвайте ми, струва си да видите мястото. Твоят старец му викаше бойния склад. Има коли и гориво. Така и не успяхме да подкараме някоя, но може пък Кейлъб или Веригата да успеят.
— Ами пушеците?
— Не сме виждали изобщо такива по онези места. Което не означава, че няма. Но е насред пустинята, а те не я харесват. Твърде горещо е, няма достатъчно прикритие, не сме виждали и никакъв дивеч. Демо я наричаше златната зона.
— А по-нататък на изток?
Холис сви рамене.
— И ти знаеш, колкото и аз. Стигал съм най-далече до бункера. Ако сериозно възнамерявате да стигнете до Колорадо, струва ми се най-разумно да се отклоним от 40-а междущатска и да се отправим на север по 15-а. В Келсо има втори таен склад, старо железничарско депо. Теренът е тежък, но знам, че баща ти е стигал дотам.
Алиша щеше да язди начело, а останалите да я следват пеша. Кейлъб продължаваше да сигнализира, че всичко е чисто, от покрива на станцията, докато товареха мунициите в сянката на конюшнята. Мулето го нямаше. Холис и Майкъл го бяха завлекли до оградата.
— Вече трябва да се виждат — каза Холис. — Според мен имах преднина от няколко километра.
Питър погледна към Алиша. Да идат ли да огледат? Но тя поклати глава.
— Няма значение — каза с решителен вид. — Сега вече сами ще се оправят. Както и ние.
Кейлъб слезе по стълбите в задната част на станцията и дойде при тях в сянката. Вече бяха осмина. Питър изведнъж осъзна колко изтощени са всички. Ейми стоеше близо до Сара и като останалите носеше раница. Примижаваше с ожесточена смелост на слънчевата светлина под стара шапка с козирка, която някой беше открил в помещението за провизии. Каквато и да беше истината за нея, на светлина не беше привикнала. Но в това отношение той беше безпомощен.
Питър се отдръпна от навеса. Пресметна времето. Седем часа до мръкване. Седем часа, за да изминат двайсет и пет километра пеша през откритата равнина. Тръгнеха ли, връщане нямаше да има. Преметнала пушка през рамо, Алиша се метна на коня на Холис, едра кобила със светла козина, грамадна като къща. Кейлъб ѝ подаде бинокъла.
— Готови ли сте?
— Знаеш ли — каза Майкъл, — технически все още не е твърде късно да се откажем. — Стоеше до сестра си, непривично преметнал през гърдите си пушка. Огледа мълчаливите им лица. — Ей, майтапех се.
— Мен ако питате, Веригата има право — заяви Алиша от гърба на коня. — Няма да е срамно, ако някой се откаже. Всеки, който иска да остане, да го каже сега.