Затвори телефона и погледна Улгаст.
— Ако няма да ви затрудни, бихте ли изчакали отвън, ще ми бъде по-лесно да забравя случилото се. Приятен ден, господа.
Десет минути по-късно от другия офис излязоха двама офицери. По-възрастният имаше вид на благ и добре охранен Дядо Коледа от търговски център. Другият беше над двайсетгодишен и имаше изражение на зло куче, което никак не допадна на Улгаст. Винаги се намираше по някой надзирател, който си харесваше работата по съвсем погрешни причини, и младокът беше от тях.
— Вие ли, момчета, търсите Картър?
Улгаст кимна и показа документите си.
— Няма значение какви сте и кои сте — каза едрият. — Шефът на охраната каза да ви заведем при него и ние ще ви заведем.
Поведоха Улгаст и Дойл към зоната за свиждане. Картър седеше от другата страна на стъклената преграда, приклещил телефонната слушалка между ухото и рамото си. Както каза Дойл, беше дребничък. Гащеризонът висеше на него. Като дрешки на куклата Кен. Осъдените изглеждаха различно, беше научил Улгаст, Картър не изглеждаше нито гневен, нито уплашен, а само примирен, сякаш светът беше ръфал от живота му късче по късче, откакто се е родил.
Улгаст посочи към белезниците и се обърна към двамата от охраната.
— Свалете ги, моля.
По-възрастният поклати глава.
— Такава е процедурата.
— Не ме интересува каква е процедурата. Свалете ги. — Улгаст вдигна телефонната слушалка от апарата на стената.
— Антъни Картър? Аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл. От ФБР сме. Тези мъже ще дойдат и ще ти свалят белезниците. Помолих ги да го направят. Ще им съдействаш ли?
Картър леко кимна. Гласът му от другата страна на слушалката прозвуча тихо.
— Да.
— Какво да направим, за да ти е по-удобно?
Картър го погледна озадачено. Колко време беше изминало, откакто някой го беше питал подобно нещо?
— Всичко е наред — каза той.
Улгаст се обърна към охраната.
— Е? Какво става? Сам ли си говоря, или какво? На началника на охраната ли да позвъня?
Двамата надзиратели се спогледаха, обмисляха какво да предприемат. После онзи, който се казваше Денис, излезе от помещението и малко след това се появи от другата страна на стъклената преграда. Улгаст стоеше и наблюдаваше, като не сваляше погледа си от надзирателя, докато онзи сваляше оковите.
— Това ли е? — попита едрият надзирател.
— Това е. Бихме искали да ни оставите насаме за известно време. Ще уведомим началството, когато привършим.
— Правете каквото щете — отвърна охраната и излезе, като затвори вратата след себе си.
В помещението имаше само един метален стол, взет все едно от аудитория на университет. Улгаст го издърпа и се настани на него. Дойл застана до него. Говоренето спадаше към задълженията на Улгаст, който отново взе телефонната слушалка.
— По-добре ли е?
Картър се подвоуми за момент, докато го преценяваше, а после кимна.
— Да, сър. Благодаря. Клещите винаги ги пристяга силно.
Клещите. Улгаст си го отбеляза наум.
— Гладен ли си? Донесоха ли ти закуската?
— Палачинки — сви рамене Картър. — Ама беше преди пет часа.
Улгаст се завъртя и погледна Дойл с повдигнати вежди. Дойл кимна и излезе от помещението. Улгаст прекара няколко минути в очакване. Въпреки огромните надписи, забраняващи пушенето, ръбът на масата беше стопен на безброй места и обсипан от кафяви следи прогорено.
— От ФБР ли казахте, че сте?
— Точно така, Антъни.
По лицето на Картър премина едва доловима усмивка.
— Каква работа само, а?
Улгаст не разбра за какво говори Картър, но така беше добре. Имаше повод да обясни някои въпроси на Картър.
— Каква работа, Антъни?
— Онази с жената. Жената с извънземните.
Улгаст се замисли за момент, после се сети. Ама разбира се: Досиетата X. Свалиха го от ефир преди колко, двайсет години май? Вероятно Картър е гледал като дете повторенията. Улгаст не си спомняше много от сериала, само основната интрига — вманиаченост по извънземните, примесена с конспирация за изостряне на напрежението. Такава беше представата на Картър за ФБР.
— И аз харесвах сериала. Добре ли се справяш тук вътре?
Картър изправи рамене.
— Дойдохте да ме питате това ли?
— Ти си умно момче, Антъни. Не това е причината да сме тук.
— Каква е тогава причината?
Улгаст се приближи към стъклената преграда. Улови погледа на Картър и впи своя в него.
— Знам що за място е това, Антъни. Затворът Теръл. Знам какво става тук. Просто искам да се уверя, че към теб са се отнасяли добре.