Всички мълчаха.
— Добре — каза Алиша. — Всички нащрек.
Не беше роден за такива неща, реши Гълън. Не беше, и толкова. От самото начало всичко беше грешка.
Жегата направо го убиваше, слънцето експлодираше в очите му. Задникът така го болеше от ездата, че цяла седмица нямаше да може да ходи. Имаше и страховито главоболие от удара на Алиша с арбалета. А и никой в отряда на го слушаше. Никой не обръщаше и капка внимание на думите му. Ей, момчета, ами да поспрем. Да позабавим темпото. Защо е това препускане, да му се не види!
— Убий ги — беше казала Глория Патал. Тази жена беше с ръст на мишчица, стряскаше се и от собствената си сянка, поне на Гълън така му изглеждаше, а ето че се разкриваше част от природата ѝ, която не беше виждал. Застанала на портата, жената направо кипеше от бяс.
— Върни тук дъщеря ми, а останалите избий. Искам ги мъртви.
Момичето беше виновно, така разправяха всички, момичето, Алиша, Кейлъб, Питър, Майкъл и… Джейкъб Къртис. Джейкъб Къртис! Откъде накъде малоумният Джейкъб Къртис ще е отговорен за нещо си? Гълън не виждаше смисъла, но в положението нямаше нищо смислено. Разумът изобщо никаква роля не играеше, доколкото виждаше той. Не и при портата, където се бяха събрали всички, крещяха и размахваха ръце. В онази сутрин май половината Колония имаше желание да убие някого, който и да е. Ако Санжай беше там, може би щеше да успее да ги вразуми, да накара хората да се успокоят и поразмислят. Но не беше. Лежеше в Лечебницата, ломотел и циврел като бебе, по думите на Йън.
Тогава тълпата отиде и хвана Мар Къртис. Завлече я при портата. Не беше точно човекът, когото търсеха, но нищо не можеше да се направи. Тълпата беше подивяла. Жалка гледка. Горката жена, без никакъв късмет в живота и без грам сила да се защитава, сто ръце я принудиха да се качи по стълбата и я хвърлиха от Стената, докато всички тържествуваха. С това можеше и да се приключи, но тълпата тъкмо загряваше. Гълън го усещаше. Първият им отвори апетита за още, Ход Грийнбърг крещеше, „Елтън! Елтън беше с тях във Фара!“ И преди Гълън или който и да било друг да разбере какво става, тълпата вече бързаше към Фара, после под буря от ръкопляскания завлякоха слепия старец при Стената. Хвърлиха и него.
Гълън от своя страна си държеше устата затворена. Колко оставаше някой да каже: Ей, Гълън, жена ти къде е? За Маусами ще кажеш ли нещо? И тя ли участваше в тая работа? Хайде да хвърлим и Гълън!
Най-накрая Йън въведе ред. Гълън не виждаше смисъл да ги преследват, но вече беше единственият Втори капитан, понеже всички други Втори капитани бяха мъртви, и разбираше, че Йън иска поне да поддържа илюзията, че Стражата продължава да контролира положението. Трябваше да се стори нещо, иначе тълпата щеше да хвърли всички от Стената. Йън го дръпна встрани и му каза за оръжията. Мен лично Бродницата изобщо не ме интересува, каза Йън. Ти отговаряш за жена си. Само ми донеси проклетите пушки.
Отрядът се състоеше от петима: Гълън командир, Емили Даръл, Дейл Ливайн на втора позиция, а отзад Ход Грийнбърг и Корт Рамирез. Първата му задача като командир извън Стената и с какво разполагаше? С идиота Дейл, шестнайсетгодишна вестителка и двама мъже, които дори не бяха от Стражата.
Безсмислена задача, такава им беше мисията. Въздъхна тежко, достатъчно високо, за да може вестителката Емили Даръл, която яздеше до него, да го попита какво има. Тя беше първата доброволка за пътуването, единствена от Стражата, освен Дейл. Момиче, което щеше да се доказва. Нищо, отвърна ѝ и не продължи разговора.
Наближаваха Банинг. Радваше се, че не вижда ясно, но онова, което виждаше, докато яздеха през града, човек не можеше да не го види, го смразяваше до мозъка на костите. Разрушени сгради и съсухрени скелети, които се сушаха в колите си като късове овнешко, без да се броят пушеците, които вероятно се спотайваха наоколо. Един изстрел. Връхлитат ви отгоре. Стражата набиваше думите в главата на човек от осемгодишната му възраст и всячески пречеше да се разкрие голямата тайна как всичко е една пълна безсмислица. Ако пушек връхлетеше Гълън Строс, той изобщо нямаше да има никакви шансове. Чудеше се колко ли ще боли. Сигурно много.
Истината беше, че както изглеждаше, историята с Маусами май приключи. Чудно му беше защо по-рано не го предугади. Вероятно беше видял някакви издайнически следи, но просто не е могъл да ги приеме. Дори не беше ядосан. Обичаше я, разбира се. Вероятно продължаваше да я обича. В ума му винаги щеше да има място, запазено за Маусами, а и за бебето. Бебето, което не беше негово, но все още му се щеше да е било негово. Едно дете можеше да накара човек да се почувства по-добре без никаква причина, дори когато човек ослепява. Чудеше се дали Маус и бебето са добре. Надяваше се, че ако ги намери, ще се окаже достатъчно човечен, за да го каже, Надявам се, че си добре.