Стигнаха до спускането към Източния път, яздеха в две редици. Как само пулсираше проклетата му глава. Може би заради удара, който му нанесе Алиша, но не вярваше. Изглежда, зрението му просто се предаваше. Пред очите му започнаха да се въртят странни звезди. Леко му се гадеше.
Толкова беше потънал в мислите си, че не си даваше сметка къде е, че е изкачил склона. Спря, за да пие вода. Турбините бяха там някъде, въртяха се на вятъра, който брулеше лицето му. Искаше само да стигне до станцията, да легне на тъмно и да затвори очи. Танцуващите искри сега бяха по-лоши, падаха през стесненото му зрително поле като блестящ сняг. Имаше нещо нередно. Не знаеше как ще успее да продължи. Някой друг трябваше да застане начело. Обърна се към Дейл, който се беше приближил и му казваше:
— Слушай, не мислиш ли…
Пространството зад него беше празно. Зад него нямаше никого. Нито един ездач. Сякаш гигантска ръка ги беше грабнала заедно с конете и заличила от лицето на земята.
В гърлото му се надигна жлъчен сок.
— Хора?
Тогава чу звука, който идваше от надлеза. Тихо, влажно разкъсване, като листове от мокра хартия, разкъсана наполовина, или разкъсване на кора на сочен портокал.
Четирийсет и три
Стигнаха Джошуа Вели минути преди да мръкне. Когато влязоха в пожарната, навън беше съвсем притъмняло. Пожарната се намираше в западния край на града — ниска, квадратна сграда с бетонен покрив и с две арковидни врати към улицата, блокирани с циментови блокове. Холис ги поведе към задната част, където имаше цистерна за вода сред гъсталак от бурени. С помпата извадиха топла вода с привкус на ръжда и пръст. Пиха жадно и щедро я плискаха над главите си. Питър си помисли, че за пръв път така му се услажда вода.
Събраха се в сянката на сградата, докато Холис и Кейлъб разковаваха дъските, прикриващи задния вход към пожарната. Един удар и вратата се отвори на ръждясалите си панти. Отвътре лъхна спарен въздух, тежък и горещ като човешки дъх. Холис отново взе пушката си.
— Чакайте тук.
Питър слушаше как стъпките на Холис отекват в тъмното пространство на сградата. Изпитваше странно безгрижие. Толкова път бяха изминали, че изглеждаше невъзможно пожарната да не им осигури подслон за пренощуване. Холис се върна.
— Чисто е — каза. — Горещо е, но това се решава.
Последваха го в широка стая с висок таван. Прозорците бяха зазидани с бетонни блокове, с тесни процепи на върха за вентилация, през които се процеждаше жълтеникавата дневна светлина. Въздухът миришеше на прах и животни. На пода бяха струпани най-различни инструменти и строителни материали, прибрани до стените: торби цимент, пластмасови корита и лопати с втвърден по тях цимент, ръчна количка, намотани въжета и верига. Отделенията, в които някога се бяха помещавали машините, пустееха. Пригодени бяха за конюшня, с половин дузина клетки и провесени на дъските хамути. По протежение на другата стена имаше стълба, което водеше нагоре към нищото, вторият етаж беше разрушен.
— Леглата са отзад — обясни Холис. Приклекна, за да запали фенер от пластмасов съд. Питър видя златистия цвят на течността и разпозна миризмата. Не беше алкохол, а нефт.
— Всички домашни удобства. Има кухня, а и баня. Но няма течаща вода, а коминът е зазидан.
Алиша въведе коня.
— А тази врата каква е? — попита тя.
Холис запали фенера с кибрит, спря, за да нагласи фитила и го подаде на Маусами, която стоеше до него.
— Маратонка, подай си ръката.
Холис измъкна чифт гаечни ключове и подаде единия на Кейлъб. Провесени на напречните греди над предния вход, на чифт закрепени вериги, имаше преграда от дебели метални плоскости, в рамки от дебело дърво. Двамата ги свалиха долу и ги нагласиха в сглобките на касите и така се затвориха вътре.
— И сега? — попита Питър.
Едрият мъж сви рамене.
— Сега ще чакаме да съмне. Аз взимам първия пост. Ти и другите ще спите.
В задната стая бяха леглата, за които каза Холис, дузина матраци с хлътнали пружини. Втора врата водеше към кухнята и банята с напукано огледало над редица умивалници, по които имаше петна от ръжда, и четири тоалетни. Всички прозорци бяха зазидани. Една от тоалетните чинии беше измъкната и сега стоеше в другия край, килната напред като глава на пияница. На нейно място стоеше пластмасова кофа, а на пода до нея купчина стари списания. Питър взе най-горното: Нюзуик. На корицата се виждаше размазана снимка на вирал. Снимката изглеждаше странна и неясна, сякаш направена от голямо разстояние и едновременно от много близо. Създанието стоеше в някакъв алков, пред устройство, на което се четяха буквите АТМ, изписани отгоре му. Питър не знаеше какво е, но беше виждал подобно в търговския център. На земята до вирала лежеше самотна обувка. Заглавието гласеше: ПОВЯРВАЙТЕ.