Върна се с Алиша при гаража.
— Къде е останалата част от провизиите? — попита той Холис.
Холис му показа къде дъските на пода се повдигат и под тях се открива дълбок около метър трап. Съдържанието му лежеше покрито под тежък насмолен брезент. Питър се спусна в него и махна брезента. Показаха се още съдове с гориво, вода и плътно подредени един до друг сандъци като онези, които бяха намерили в електростанцията.
— Тези десет тук съдържат повече пушки — посочи Холис. — Пистолетите са там. Взели сме само по-малките оръжия и никакви експлозиви. Демо не знаеше дали няма да се взривят сами и да разрушат мястото, затова ги оставихме в бункера.
Алиша беше отворила един от сандъците и извадила черен пистолет. Дръпна затвора, освободи цевта и натисна спусъка. Чуха отчетливото щракане на чукчето, което удари по празния магазин.
— Какви бяха експлозивите?
— Повечето гранати. — Холис почука по един от сандъците с тока на ботуша си. — Ето тук е истинската изненада. Дайте ми ръка.
Другите стояха скупчени около трапа. Холис и Алиша застанаха от двете страни на сандъка и го поставиха на пода на гаража. Холис се приведе и го отвори. Питър очакваше да види още оръжия, затова се изненада при гледката на куп сиви торбички. Холис му подаде една. Тежеше едва килограм, от едната ѝ страна имаше бял етикет, а върху него черен надпис. Най-отгоре стояха буквите ХГК.
— Означава Храна, готова за консумация — обясни Холис. — Храна за армията. В бункера ги има с хиляди. Трябва да… да видим — взе торбичката от Питър и присви очи към ситния надпис. — Соево месо със сос. Такава не съм опитвал.
Алиша държеше една от торбичките и ги гледаше недоверчиво намръщена.
— Холис, че тези работи са „готови“ вече около деветдесет години. Едва ли стават за ядене.
Едрият мъж сви рамене и започна да раздава на всеки.
— Някои не стават. Но ако до тях не е имало достъп на въздух, може да ги ядете. Ще разберете, когато дръпнете халката отгоре. Повечето си ги бива, но потърсете Бьоф Строганоф. Демо го наричаше Храна, готова за кътане.
Нямаха им много доверие, но бяха гладни и не можеха да откажат. Питър взе две: соево месо и сладникав лепкав пудинг, наречен Мангов пудинг с глазура. Ейми седна на ръба на едно от леглата и започна подозрително да отхапва жълтеникави бисквити и къс от нещо, което приличаше на сирене. От време на време вдигаше предпазливо очи, а после отново започваше да се храни плахо. Плодовият сладкиш с манго беше толкова сладък, че Питър се замая, но когато легна, почувства как умората отпуска хватката около гърдите му и разбра, че скоро ще заспи. Последната му мисъл беше за Ейми, която гризеше бисквитите, а очите ѝ се стрелкаха из стаята, сякаш очаква да се случи нещо. Но тази мисъл беше като въже в ръцете му, което не можа да удържи и скоро те останаха празни. Мисълта изчезна.
Изведнъж Холис се заоглежда в мрака. Примигна, за да прогони объркването. Стаята беше задушна, ризата и косата му бяха мокри от пот. Преди Питър да каже и дума, с пръст на устните си Холис му даде знак да мълчи.
— Вземи пушката си и ела.
Холис понесе фенера и го поведе към гаража. Сара седеше, опряна на стена от каменни блокове, там, където някога са били вратите на отделенията. В една от вратите имаше малко прозорче за наблюдение — метална пластина, която се плъзгаше в улей, занитен в бетона.
Сара се отдръпна.
— Погледнете — прошепна.
Питър доближи око до отвора. Усети вятъра с ноздрите си, хладината на пустинната нощ. Прозорецът гледаше към главната улица на града, път 62. Срещу пожарната се издигаше квартал от сгради, разрушени грамади. Зад тях се виждаше начупената линия на хоризонта по хълмовете, всичките облени в синкава лунна светлина.
На пътя седеше приклекнал самотен вирал.
Питър за пръв път виждаше толкова застинал екземпляр, поне нощем. Създанието стоеше с лице към сградата, седнало на ясно очертаните си бедра, вперило поглед в сградата. Докато Питър наблюдаваше, от мрака се появиха още два, вървяха по улицата, спряха и заеха същата напрегната стойка, с лице към пожарната. Ято от трима вирали.