— Какво правят? — прошепна Питър.
— Седят си — каза Холис. — Навъртат се насам, но никога не се доближават.
Питър отдръпна лицето си от прозореца.
— Как мислиш, знаят ли, че сме тук?
— Затворено е, но не чак толкова. Със сигурност долавят миризмата на коня.
— Сара, иди да събудиш Алиша — каза Питър. — Не вдигай шум, нека останалите спят.
Питър отново се обърна към прозореца. След миг попита:
— Колко каза, че са?
— Трима — отвърна Холис.
— Е, сега вече са шестима.
Питър застана до Холис, за да погледне.
— Работата е… лоша — каза Холис.
— Къде са слабите места? — Алиша вече стоеше до тях. Махна предпазителя на пушката си и като се стараеше да бъде тиха, дръпна затвора. После чуха глух удар отгоре.
— На покрива са.
От задната стая тромаво се показа Майкъл. Огледа ги намръщен, със сънлив поглед.
— Какво правите? — каза той прекалено високо.
Алиша допря пръст до устните си, после енергично посочи към покрива.
Над главите им се чуха още шумове от приземяване. В себе си Питър вече го беше разбрал, тих бомбен взрив. Виралите търсеха начин да се вмъкнат.
По вратата се дращеше.
Удар на плът по метал, кост по метал. Сякаш виралите я пробваха, помисли си Питър. Изпробваха силата си преди последния напън. Нагласи приклада към рамото си, готов за стрелба, точно когато Ейми влезе в полезрението му. По-късно се чудеше дали не е била през цялото време в стаята, скрита в ъгъла, наблюдавала безмълвно. Приближи се към барикадата.
— Ейми, дръпни се…
Тя коленичи пред вратата, постави ръцете си на нея. Приведе глава, опря чело на метала. От другата страна се чу нов удар, но този път по-слаб, пробваше. Раменете на Ейми трепереха.
— Какво прави?
Отговорът дойде от Сара.
— Мисля, че… плаче.
Всичко стояха застинали. От другата страна не се чуха повече шумове. Най-после Ейми се раздвижи и изправи, обърна се към тях. Погледът ѝ беше отчужден, замъглен. Изглежда не ги виждаше.
Питър вдигна ръка. Не я будете.
Докато гледаха, без да проговарят, Ейми се обърна и тръгна със същия отсъстващ вид към вратата на спалнята, точно когато Маусами, последната, която спеше, се появи. Ейми я подмина като да не я забеляза. Следващото, което чуха, беше проскърцването на пружините, когато се ляга на леглото.
— Какво става? — попита Маусами. — Защо ме гледате така?
Питър отиде да погледне през прозореца. Притисна лице към процепа. Видя, каквото и очакваше. Отвън нямаше нищо. Огряното от луната място беше пусто.
— Мисля, че са си отишли.
Алиша се намръщи.
— И защо ще си тръгват ей така?
Обзело го беше странно спокойствие, опасността, знаеше си той, беше преминала.
— Виж сама.
Алиша преметна пушката си и притисна око към прозореца, изви се, за да огледа по-добре мястото отпред, в обсега на прозореца.
— Прав е — заяви тя. — Отвън няма нищо.
Отдръпна лице и се обърна към Питър, присвила очи.
— Като… домашни любимци, а?
Той поклати глава, търсеше правилната дума.
— Като приятели, според мен.
— Някой ще ми обясни ли какво става, моля? — каза Маусами.
— Де да знаех — отвърна Питър.
Махнаха преградите чак след зазоряване. Около скривалището си видяха следите на създанията в прахта. Всички бяха спали малко, но все пак Питър усещаше прилив на нови сили. Чудеше се какво ли означава това, а после разбра. Преживели бяха първата си нощ навън в Земите на мрака.
Разгърнал картата над объл камък, Холис оглеждаше маршрута им.
— След Туентинайн палмс тръгваме през пустинята, тук пътища няма.
Бункерът щели да намерят по верига от планини на изток. В южния им край се издигали два върха, а зад тях трети. Когато третият заставал точно между първите два, трябвало да поемат на изток, това бил верният път.
— Ами ако не успеем до мръкване? — попита той.
— Можем да се окопаем в Туентинайн, ако се наложи. Все още са останали няколко сгради. Но доколкото си спомням, бяха в руини, далече от състоянието на пожарната.
Питър погледна към Ейми, която стоеше до другите. Шапката с козирката от помещението за продоволствия беше на главата ѝ. Сара ѝ беше дала да облече мъжка риза с дълги ръкави, разръфана на ръкавите и яката, и очила за пустинята, които бяха открили в пожарната. Черната ѝ коса беше прибрана, ореол от тъмни кичури се подаваше изпод кепето.
— Вярваш ли, че така е направила? — попита Холис. — Отпратила ги е.
Питър се обърна към приятеля си. Сети се за списанието в банята, непреклонната дума на корицата.
— Истината ли, Холис? Не знам.
— Ами да се надяваме, че ги е отпратила. След Келсо ни чака откритата пустиня, чак до границата с Невада. — Измъкна ножа си и го избърса в подгъва на пуловера си. — Когато отново проговори, гласът му беше тих и поверителен. — Преди да тръгна, знаеш сам, чух хората да говорят, приказваха за нея. Момичето от Никъде, последната от Бродниците. Хората казваха, че тя е знак.