— За какво?
Холис се намръщи.
— За края, Питър. Краят на Колонията, краят на войната. Човешката раса или останките от нея. Не казвам, че са били прави. Вероятно по-голямата част от тези приказки са глупостите на Сам и Майло.
Сара се приближи към тях. Оттокът на лицето ѝ беше спаднал. Синината беше избледняла до зеленикаво и мораво.
— Нека Маус да язди — помоли тя.
— Тя добре ли е? — попита Питър.
— Леко обезводнена. В нейното състояние трябва да пие повече течности. Според мен не бива да върви в жегата. Притеснявам се и за Ейми.
— На нея какво ѝ е?
Тя сви рамене.
— Слънцето. Мисля, че не е привикнала с него. Вече има лошо изгаряне. Очилата и ризата ще свършат работа, но колко може да издържи толкова омотана в тоя пек — наклони глава и погледна към Холис. — И така какви ми ги разправяше Майкъл за някакво превозно средство?
Вървяха.
Планините останаха далеч зад тях. По пладне навлязоха дълбоко в пустинята. От пътя бяха останали само бегли следи, но успяваха да го следват. Вървяха по издатината, която представляваше земята, прекосяваха местности с обли камъни и странни хилави дървета под изпепеляващото слънце и безкрайното нажеженото небе. Не се чувстваше никакъв повей на вятър. Въздухът беше толкова неподвижен, че сякаш жегата жужеше и трепереше около тях като криле на насекомо. Всичко в околностите изглеждаше едновременно близко и далечно, чувството за перспектива беше изкривено от неизмеримия хоризонт. Изобщо нямаше да е трудно, помисли си Питър, на подобно място да се въртят в кръг, да се мотаят без посока, докато не мръкне. Подминаха град Мохаве Джанкшън, който не беше никакъв град, а шепа постройки и име на картата. Прехвърлиха малко възвишение и се озоваха пред дълга върволица от изоставени коли, в две редици, обърнати в посоката, от която идваха. Повечето бяха частни коли, но имаше и няколко камиона, а ръждясалите им шасита бяха затънали в пясъците. Все едно се бяха натъкнали на отворена гробница, гробница за машини. Много от покривите бяха изтръгнати, вратите измъкнати. Отвътре купетата изглеждаха стопени, дори и да е имало някога трупове в тях, отдавна ги нямаше, разпилени от пустинните ветрове. Тук-там в неразличимите останки Питър забелязваше следи от хора: очила, отворен куфар, детска кукла. Вървяха мълчаливо и дори не смееха да проговорят. Питър преброи над хиляда коли, преди да стигнат до края на руините, които пустинята поглъщаше.
В средата на следобеда Холис заяви, че е време да изоставят пътя и да тръгнат на север. Питър вече се съмняваше, че изобщо някога ще стигнат до бункера. Жегата беше непоносима. От изток духаше изгарящ вятър, пълнеше устата и очите им с пясък. След редицата коли никой нищо не беше казал. Майкъл изглеждаше най-зле, започна видимо да куца. Когато Питър го попита какво има, Майкъл свали мълчаливо ботуша си и му показа огромен, пълен с кръв мазол на петата си.
Спряха за почивка сред рехавата сянка на юка.
— Още колко остава? — попита Майкъл. Свалил беше ботуша, за да може Сара да се погрижи за мазола. Примигна, когато тя го прободе с малък скалпел от откритата в пожарната медицинска чанта. От резката потече капка кръв.
— Още петнайсет километра от тук — каза Холис. Стоеше настрани от тях в края на сянката. — Виждате ли онези планини? Там отиваме.
Кейлъб и Маусами бяха заспали, подпрели глави на раниците си. Сара превърза крака на Майкъл. Той отново обу ботуша и лицето му се сгърчи от болка. Само Ейми изглеждаше по-зле заради облеклото. Седеше настрани от другите, присвила под себе си тънките си крака и предпазливо ги наблюдаваше през тъмните очила.
Питър се приближи до Холис.
— Ще успеем ли? — попита тихо.
— Съвсем близо ще сме.
— Да дадем на всички малко време.
— Наистина малко.
Водата в първата манерка на Питър свърши. Той реши да пие от втората и се зарече да запази останалата част в резерва. Полегна с другите под сянката. Стори му се, че едва е затворил очи, когато чу името си, отвори ги и видя Алиша да стои до него.
— Каза малко време.
Подпря се на лакът.
— Добре. Да тръгваме.
Слънцето се спусна с още педя над хоризонта, когато видяха табела, издигната сред маранята на жегата. Най-напред имаше ограждения от висока мрежа, а над нея бодлива тел, на сто метра по-навътре следваше отворена врата, после малката къща на охраната. Табелата стоеше до нея.