— Невзривени снаряди — Майкъл се мръщеше, невероятно уплашен. — Какво означава това?
— Означава да си отваряш очите къде стъпваш, Верига — Алиша се обърна към всички. — Може да са бомби или мини. Вървете един след друг и се старайте да стъпвате в следите от неговите стъпки.
— Какво е това? — Маусами сочеше с ръка, с другата засенчваше очите си. — Това сгради ли са?
Автобуси бяха: трийсет и два от тях се редяха, паркирани в две близки редици. Жълтият им цвят беше напълно заличен. Питър се приближи към най-близкия автобус в края на редицата. Вятърът беше стихнал, чуваше се само звукът от неговите стъпки по земята. Под прозорците, покрити с бодлива тел, се четяха думите ЦЕНТРАЛЕН ПУСТИНЕН РАЙОН ОБЕДИНЕНО УЧИЛИЩЕ. Изкачи се по дюната, която се издигаше срещу автобуса и надзърна вътре. Там също имаше навявания от пясък, който покриваше седалките на вълнообразни купчини. На покрива птици бяха свили гнезда, а изпражненията им изцапали стените.
— Я погледнете тук! — извика Кейлъб.
Тръгнаха по посока на гласа му. Малък самолет лежеше наклонен на една страна.
— Това е хеликоптер! — каза Майкъл.
Кейлъб стоеше на фюзелажа. Преди Питър да успее да каже и дума, Кейлъб отвори вратата като капак и се спусна вътре.
— Маратонка — извика Алиша, — внимавай!
— Няма страшно! Празен е! — чуха го да тършува, миг по-късно главата му щръкна над капака. — Тук няма нищо, само два скелета.
Измъкна се, плъзна се по фюзелажа и им показа находката си.
— Носеха ги.
Два избледнели медальона. Към всеки от тях имаше прикачен сребрист диск. Питър ги почисти с малко вода, за да се видят надписите.
Съливан, Джоузеф, Д. 0+ 098879254 КМП САЩ, римокат.
Гомез, Мануел Р. АВ– 859720152 КМП САЩ, ат
— КМП САЩ, това означава Корпус на морската пехота — каза Холис. — Върни ги обратно, Кейлъб.
Кейлъб грабна медальоните от Питър и ги притисна отбранително към гърдите си.
— Как пък не. Ще си ги оставя. Намерих си ги честно и почтено.
— Маратонка, били са войници.
Гласът на Кейлъб изведнъж потрепери.
— И какво? Няма да се върнат, нали? Нали уж щели да се върнат за нас, а така и не са го направили.
Всички замълчаха.
— Това е едно от тези места, нали? — каза Сара. — Леля разказваше за едно от тях. Как Първите са дошли от градовете, а после се качили в планината с автобуси.
И Питър беше слушал тези истории. Винаги му се струваха приказки. Но Сара имаше право, това беше едно от тези места. Не само падналият хеликоптер и автобусите, но и застиналото място му го беше подсказало. Тук не просто липсваха шумове, такава тишина настъпваше, когато нещо секва.
Изведнъж го разтърси натрапчива тревога. Нещо не беше наред.
— Къде е Ейми?
Разпръснаха се през редиците от автобуси и викаха името ѝ. Питър вече беше съвсем откачил, когато Майкъл я откри. И през ум не му беше минавало, че може така да се залута нанякъде.
Майкъл стоеше до един от заритите в пясък автобуси и се взираше през отворен прозорец.
— Какво прави? — попита Сара.
— Изглежда седи вътре — отвърна Майкъл.
Питър се изкатери и се вмъкна вътре. Вятърът беше навял пясък в задната част на автомобила; първите няколко седалки се виждаха. Ейми седеше на мястото точно зад шофьора и държеше раницата в скута си. Махнала беше очилата и шапката.
— Ейми, скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.
Момичето обаче не помръдна. Изглеждаше сякаш чака нещо. Огледа се присвила очи, като чак сега да забеляза, че автобусът е празен и е истинска руина. После се изправи, преметна раницата си през раменете и скочи през прозореца.
Бункерът беше точно там, където каза Холис.
Заведе ги към място, при което третата планина заставаше между другите две, и отново поеха на изток. След половин километър спря.
— Тук е — обяви той.
Стояха пред скала. Зад тях залязващото слънце изпращаше последни сребристи лъчи над хоризонта.
— Нищо не виждам — каза Алиша.
— И така трябва.
Холис свали пушката си и се закатери по скалата. Питър го наблюдаваше, засенил с ръка очите си, за да се защити от отразения блясък. На десет метра от земята Холис изчезна.
— Къде отиде? — попита Майкъл.
Предната част на планината се раздвижи. Двете крила на вратата, осъзна Питър, бяха така маскирани, че да се сливат с повърхността. Крилата се плъзнаха във вътрешността на хълма, разкриха тъмна пещера и Холис, който стоеше пред тях.
На Питър му отне известно време, докато възприеме мащаба на онова, което виждаше: обширен свод, издълбан в самата планина. Дълги рафтове, които се простираха в дълбоки ниши, натъпкани с издигащи се над главите им палета сандъци. До входа, където Холис беше отворил металния панел в стената, имаше паркиран високоповдигач. Влязоха, той натисна един бутон и помещението се обля в светлина, която идваше от мрежа светещи кабели по стените и тавана. Питър чу шум от включилата се механична вентилация.