Ден 19
Миналата нощ се появиха, ято от трима. Влязоха през покрива, разтрошиха дървото, все едно късат хартия. Когато всичко приключи, двама от тях бяха мъртви, а третият избяга. Но Холис беше прострелян. Алиша казва, че тя го е направила, но Холис твърди, че сам се е прострелял, докато е зареждал един от пистолетите. Вероятно, за да я утеши. Куршумът е минал през горната част на ръката му, само го е парнал, но все пак раната е сериозна, особено както сме на открито. Холис се държи и не го показва, но виждам, че много го боли.
Пиша в ранните сутрешни часове, точно преди зазоряване. Никой няма да ляга отново. Само чакаме да съмне, за да се измъкнем оттук.
Трябва да се доберем до Лас Вегас и да ни остане достатъчно време да намерим подслон. Оттук нататък сме се простили с истинската безопасност, всички си го мислим, но никой не го изрича гласно.
Странното е, че всъщност не се притеснявам много, наистина. Надяваме се, че няма и да измрем всички там. Но си мисля, че предпочитам да съм тук с тези хора, отколкото другаде. Страхът е различен, когато има надежда, че нещо ще даде резултат. Не знам какво ще заварим в Колорадо, ако изобщо стигнем дотам. Не съм сигурна дори дали има значение. След всичките изминали години в очакване на армията се оказва, че армията сме ние.
Четирийсет и пет
Навлязоха в града от юг. Денят се стопяваше над гледка с извисяващи се развалини.
Питър беше на волана на първото хъмви, Алиша стоеше отгоре и оглеждаше терена с бинокъла. Кейлъб седеше до него с разтворена на колене карта. Магистралата почти не личеше, изчезнала под вълни напукана, светла земя.
— Къде, по дяволите, сме, Кейлъб?
Кейлъб започна да върти насам-натам картата. Обърна се и се провикна към Алиша:
— Виждаш ли табела с 215?
— Какво е 215?
— Друга магистрала, като тази! Трябва да я пресечем!
— Че аз дори не знаех, че сме на магистрала!
Питър спря колата и взе радиостанцията от пода.
— Сара, колко показва горивото?
Пращене, а после гласът на Сара:
— Четвърт резервоар. Може би малко повече.
— Дай ми Холис.
Наблюдаваше в огледалото за задно виждане как Холис, с превързана ранена ръка, слезе от мястото с оръжията и взе радиостанцията от Сара.
— Май сме изгубили пътя — каза Питър, — а и трябва да заредим.
— Има ли наблизо летище?
Питър взе картата от Кейлъб, за да я разгледа.
— Да. Ако все още сме на магистрала 15, има летище пред нас, източно е. Провикна се към Алиша:
— Да виждаш нещо като летище?
По радиостанцията Холис каза:
— Кажи ѝ да гледа за резервоари за гориво. Големи са.
— Лиш! Резервоари за гориво виждаш ли?
Алиша се спусна в купето. Лицето ѝ беше покрито с прах. Изплакна уста с вода от манерката и плю през прозореца.
— Трупове на около пет километра.
— Сигурна ли си?
Кимна.
— Пред нас има мост. Според мен това е надлезът на магистрала 215, ако не греша, тогава летището е от другата страна.
Питър отново взе радиостанцията.
— Лиш казва, че май я вижда. Продължаваме напред.
— Нащрек, братовчеде.
Питър включи на скорост и потегли. Намираха се в южните покрайнини на града в открита равнина, където на туфи растяха разни треви. На запад пурпурните планини се извисяваха към пустинното небе като гърбици на великански животни, надигащи се от земята. Питър оглеждаше скупчените сгради в сърцето на града, чийто силует започваше да се очертава през предното стъкло със своите вече открояващи се сгради, окъпани в златиста светлина. Невъзможно беше да се каже колко големи или колко отдалечени са. На задната седалка Ейми беше махнала очилата си и с притворени очи оглеждаше заобикалящите ги местности иззад прозореца си. Сара беше свършила прекрасна работа, като отряза сплъстените ѝ кичури. Направила ѝ беше прическа и разбърканото валмо се беше превърнало в спретната, тъмна прическа, която следваше овала на лицето ѝ.
Стигнаха до надлеза, мостът го нямаше, останали бяха разрушените му бетонни отломки. Коли и останки задръстваха магистралата и я правеха напълно непроходима. Налагаше се да заобиколят. Питър насочи хъмвито на изток, като следваше магистралата под тях. След няколко минути стигнаха до втори мост, който изглеждаше невредим. Рисковано беше, но времето им изтичаше.