Картър го гледаше недоверчиво.
— Търпимо е, викам.
— Добре ли се държат с теб надзирателите?
— Клещите много стяга белезниците, но през повечето време се държи добре. — Картър сви костеливите си рамене. — Денис не е мой човек. Някои от останалите също.
Вратата зад Картър се отвори и Дойл влезе с жълт поднос с храна от затворническата будка. Постави подноса на масата пред Картър: хамбургер със сирене и картофки, лъщящи от мазнина, увити с гланцирана хартия в малка пластмасова кутия. До хамбургера имаше кутия мляко с шоколад.
— Хайде, Антъни — каза Улгаст и посочи към подноса. — Можем да говорим, след като се нахраниш.
Картър постави слушалката на масата и вдигна сандвича към устата си. С три хапки го беше преполовил. Избърса уста с опакото на ръката си и се съсредоточи върху картофките, а Улгаст го наблюдаваше. Картър беше погълнат от храната. Приличаше на куче, което се храни, помисли си Улгаст.
Дойл отново застана встрани от Улгаст.
— Това момче — тихо продума той — наистина е било гладно, да му се не види.
— Тук долу имат ли някакви десерти?
— Куп изсъхнали кексове и някакви еклери като кучешки лайна.
Улгаст се замисли.
— Да зарежем десерта най-добре. Донеси му чаша чай с лед. Постарай се и с него. Понатъкми го малко.
Дойл се намръщи.
— Нали има мляко. Дори не знам имат ли чай с лед долу. Прилича на обор.
— Това е Тексас, Фил — Улгаст потисна нетърпението в гласа си. — Имай ми доверие, имат чай с лед. Само иди и го намери.
Дойл сви рамене и отново излезе. Щом Картър приключи с яденето, облиза солта от пръстите си един по един и дълбоко въздъхна. Когато вдигна слушалката, Улгаст направи същото.
— Как е, Антъни? По-добре ли си?
През слушалката Улгаст усещаше как дъхът на Картър е изпълнен със слюнка. Погледът му се беше разтопил и блестеше от удоволствие. Всичките калории, всичките белтъчини молекули, всичките въглехидрати нахлуваха в организма му с мощта на парен чук. Улгаст можеше да му даде и едно малко уиски за същия ефект.
— Да, сър. Благодаря.
— Мъжът трябва да се храни. Не може да я кара на палачинки.
Измина миг в мълчание. Картър бавно облиза устни. Когато проговори, почти шепнеше.
— Какво искате от мен?
— Отзад напред я подхващаш, Антъни — закима Улгаст. — Аз трябва да разбера какво мога да направя за теб.
Картър сведе поглед към масата, към изпоцапаните с мазнина следи от храната му.
— Той ви е изпратил, нали.
— За какъв той говориш, Антъни?
— Съпругът на жената — Картър се намръщи при спомена. — Господин Ууд. Веднъж идва тук. Каза, че е открил Исус.
Улгаст си спомни разказаното от Дойл в колата. Две години бяха изминали, а Картър още размишляваше върху събитието.
— Не ме е изпраща той, Антъни. Честна дума.
— Казах му, че съжалявам — настоя Картър с треперлив глас. — На всички казах. Няма да го повтарям вече.
— Никой не иска да го правиш, Антъни. Знам, че съжаляваш. Затова бих целия този път до тук.
Улгаст замълча и заоглежда лицето на Картър. Имаше нещо различно в него, не беше като другите. Обхвана го чувство на прозрение, сякаш се отвори врата.
— Антъни, какво ще кажеш, ако разбереш, че мога да те измъкна от тук?
Зад стъклото, Картър го гледаше предпазливо.
— Какво говорите?
— Каквото чуваш. Сега веднага. Можеш да излезеш от Теръл и повече кракът ти да не стъпи тук.
Картър замести поглед неразбиращо. Трудно му беше да осмисли чутото.
— Ще кажа, че разбирам как ми се подигравате.
— Не те лъжа, Антъни. Затова сме били толкова път. Може и да не знаеш, но ти си специален. Може да се каже, че си уникален.
— За излизане от тук ли ми говорите? — горчиво се намръщи Картър. — Няма смисъл. Никакъв. След толкова време. Не може да се обжалва. Така писа адвокатът.
— Не става дума за обжалване, Антъни. По-хубаво е. Ти просто ще излезеш от тук. Как ти се струва?
— Страхотно ми се струва — Картър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите със скептичен смях. — Струва ми се, че е твърде хубаво, за да е истина. Това е Теръл.
Улгаст винаги оставаше изненадан до каква степен перспективата за замяна на присъдата прилича на петте етапа на скръбта. Точно в този момент Картър беше в етапа на отрицанието. Идеята за напускането на затвора му идваше в повече.
— Знам къде си. Знам какво е това място. Това е домът на смъртта, Антъни. Но не е твоето място. Затова съм тук. И не съм дошъл за кого да е. Не съм дошъл просто за някого от затворниците тук. Дойдох за теб, Антъни.
Позата на Картър вече не беше така отбранителна.
— С нищо не съм специален. Ясно ми е.
— Напротив. Може ти да не го осъзнаваш, но си такъв. Имам нужда да ми направиш една услуга, Антъни. Можем да спечелим и двамата, ако се споразумеем. Аз мога да те измъкна от тук, а ти също можеш да направиш нещо за мен в замяна.