Питър посочи с пушката си към първата врата.
— Кейлъб, направи каквото трябва.
В стаята имаше два трупа, мъж и жена, легнали в леглото. И двамата бяха по пижами и с пантофи. На масичката до леглото стоеше отворена бутилка уиски, чието съдържание отдавна се бе изпарило до кафяво петно. Имаше пластмасова спринцовка. Кейлъб изрече на глас мислите на останалите. Каза, че няма да прекара нощта с два скелета, особено на хора, сами причинили смъртта си. Наложи им се да огледат пет стаи, преди да попаднат на такава, в която няма трупове. Три стаи, две от тях с по две легла, и трета, по-просторна и със стена от стъкло, която гледаше над целия град. Питър се приближи до прозореца. Искаше му се да са по-високо, дори на покрива, но това място ставаше.
— Какво е това там долу? — попита Маусами. Сочеше от другата страна на улицата, където между сградите се издигаше огромна фигура от стомана на четири стълба, с ромбовидни процепи, завършваща с остър връх.
— Мисля, че е Айфеловата кула — каза Кейлъб. — Видях я веднъж на снимка.
Маусами се намръщи.
— Тя не беше ли в Европа?
— В Париж — Майкъл стоеше на колене и вадеше мунициите им. — Париж, Франция.
— И тогава какво прави тук?
— Знам ли? — сви рамене Майкъл. — Може да са я преместили.
Наблюдаваха падането на нощта. Първо улицата, после сградите, накрая планините, мракът погълна всичко като изливаща се от тръба вода. Изгряха звезди. На никой не му беше до приказки. Несигурността в положението им беше очевидно. Седнала на дивана, Сара развързваше превръзката на ръката на Холис. Питър разбра, че се притеснява за него, не по нещо, което е казала, а по действията ѝ и начина, по който работеше с присвити здраво устни и експедитивност.
Разделиха си военни пакети с готова храна и легнаха да си починат. Алиша и Сара изявиха желание да поемат първия пост. Питър беше прекалено уморен, за да спори.
— Събудете ме, щом стане време — каза той. — Сигурно дори няма да спя.
Не спа. Легна на пода в спалнята, подпрял глава на раницата и вперил поглед в тавана. Милагро, мислеше си. Това беше Милагро. Ейми седеше в ъгъла, опряла гръб на стената, със стъклената сфера в ръце. През няколко минути я вдигаше от скута си и я разклащаше, държеше я близо до лицето си и наблюдаваше как вътрешността ѝ се успокоява. В такива моменти Питър се чудеше какво е за нея, какво са всички. Обяснил ѝ беше накъде са се запътили и по каква причина. Но дори и да знаеше какво има в Колорадо и кой е изпращал сигнала, не го показа с нищо.
Най-накрая престана да се мъчи да заспи и се върна в главната стая. Над сградите се издигаше сърпът на луната. Алиша стоеше до прозореца и оглеждаше улицата отдолу. Сара седеше до малка маса и играеше сама на карти, пушката ѝ стоеше в скута.
— Някаква следа там отвън?
Сара се навъси.
— Щях ли да си играя на карти?
Взе стол. Мълчаливо я наблюдаваше как играе.
— Откъде взе картите? — на гърбовете им беше името, Милагро.
— Лиш ги откри в едно чекмедже.
— Най-добре си почини, Сара — предложи Питър. — Аз ще застъпя.
— Добре съм — ново намръщване, събра картите на купчина и отново ги раздаде. — Върви да си легнеш.
Питър не каза нищо повече. Имаше усещането, че е направил грешка, но не знаеше каква.
Алиша се извърна от прозореца.
— Знаеш ли, ако нямаш нищо против, аз ще се възползвам от предложението ти. Ще полегна за няколко минути. Съгласна ли си, Сара?
Тя вдигна рамене.
— Полегни си спокойно.
Алиша ги остави насаме. Питър се изправи и приближи към прозореца и с мерника за нощно виждане огледа улицата: изоставени коли, купища отломки и боклуци, пусти сгради. Замръзнал във времето свят, уловен в изоставянето му в последните жестоки часове на Времето Преди.
— Не трябва да се преструваш, да знаеш.
Извърна се. Сара го наблюдаваше хладно, с окъпано в лунна светлина лице.
— За какво да се преструвам?
— Моля те, Питър. Не сега. — Питър долови решимостта ѝ, беше взела някакво решение. — Направи най-доброто. Знам го. — Засмя се тихо, извърнала поглед. — Щях да кажа, че съм ти благодарна, но ще прозвуча като идиот, затова няма. Ако трябва да умрем всички тук, само искам да ти кажа, че за мен няма проблем.
— Никой няма да умре — успя да каже.
— Хубаво. Дано е така — Сара замълча. — Пък и за онази нощ…
— Виж, съжалявам, Сара — пое дълбоко дъх. — Трябваше по-рано да ти кажа. Грешката беше моя.
— Не трябва да се извиняваш, Питър. Вече ти казах, уморен си. Пък и опитът ти беше добър. Но вие двамата сте създадени един за друг. Май винаги съм го знаела. Глупаво беше от моя страна да не го приемам.